Ерих Селигман Фром (1900 г. - 1980 г.) е световноизвестен германо-американски психоаналитик, философ-хуманист и психолог от еврейски произход. През 1940 г. получава американско гражданство. Фром е един от мислителите, които са разгледали въпроса за омразата, който е обект и на публикацията, която четете в момента.
Бележитият душевед е класифицирал омразата на два типа: "реактивна омраза" и "обусловена от характера омраза". 
Под реактивна омраза е разбирал такава омраза, която в същността си е резултат от някакво нападение. Нападението би могло да е върху живота на изпиталия въпросната омраза, върху сигурността или идеалите му, би могло да е нападение спрямо обичан човек или нещо, с което се отъждествява (например спортен клуб, народност). Задължителна предпоставка за обусловената от нападение омраза е положителната нагласа на съответния човек към своя живот, към други хора и към някакви идеали. Ако съществува страстно утвърждаване на живота, по необходимост възниква силна омраза, ако е нападнат самият живот. Според Фром, ако има любов, омразата трябва да се появи, ако любимият човек е нападнат. Според мен, чувството за собственост също може да предизвика изрази на омраза.
Няма страстен стремеж към нещо, който да не предизвика омраза, ако обектът на този стремеж бъде атакуван. Тази омраза се намира в тясна връзка със страстта към живота. Тя възниква в конкретна ситуация. Целта на тази омраза е отстраняването на нападателя и по принцип тя изчезва, когато нападателят е победен.
 Вторият тип омраза е различен. Омразата, която се корени в структурата на характера, пише Фром в "Любов, сексуалност и матриархат", някога е възникнала като реакция на определени преживявания, които индивидът е имал в детството си. Тогава тя, обяснява той, е станала черта на характера на съответното лице; то е станало враждебно към света. Дълбоката му враждебност може да бъде наблюдавана, дори когато не се проявява като открита омраза. Достатъчно наблюдателният и емоционално интелигентен човек, може да я прочете в израза на лицето, жестовето, интонацията, използваните шеги. В случая се касае за една непрекъсната готовност на съответното лице да мрази. Такива лица са така наречените хейтъри. Фундаменталната враждебност на такива хора е основата, от която извира реактивната омраза, ако и когато тя е предизвиката от някакъв конкретен стимул. Тази реакция, изпълнена с омраза, може да бъде напълно рационална - всъщност толкова рационална, колкото е омразата в случаите, които по - горе описах като предизвикващи реактивна омраза. Според Фром, има обаче една основна разлика. В случая с реактивната омраза, смята той, ситуацията е тази, която създава омразата. Докато случая с обусловената от характера омраза сигуацията е тази, която събужда една "дремеща" в личността враждебност. В случая, където се предизвиква дълбоката омраза, съответният човек, може да изпита нещо като чувство на облекчение, сякаш е щастлив, че е намерил оправдание да изрази тлеещета в него враждебност. Хейтърът показва един вид задоволство и удоволствие от своята омраза, които отсъстват в случая с една по същество реактивна омраза, когато дори може да бъде проявено съжаление за казаното или стореното. Хейтърите търсят на кого да си го изкарат, че временно да бъде облекчена болката им. Но истинският лек е в преодоляването на омразата (в смисъл такъв да не се мрази или ако се мрази - човек да се освобождава от реактивната си омраза преди тя да се е превърнала в характеровообусловена). Прошката е добър инструмент в тази посока: прошката не означава обезателно одобрение спрямо нещо извършено. Тя е най - вече пречистване от негативни емоции по отношение на нещо в миналото. Прошката е ключът към излизането от затвора, наречен омраза.

Когато има пропорционалност между изпълнената с омраза реакция и външната ситуация, тогава е прието да се говори за нормална реакция, дори ако тя представлява пробуждането на обусловената от характера омраза. От тази нормална реакция до една "ирационална" реакция (в смисъл на изглеждаща пресилена), има безброй преходи и не може да бъде начертана ясна разграничителна линия до къде е нормалната реакция и започва пресиления в една или друга степен ответ.
  Решаващите фактори за възникването на обусловена от характера омраза са всички различни начини, чрез които спонтанността, свободата, емоционалният и физическият стремеж за разгръщане и развитие на детския Аз биват блокирани или направо унищожавани. Средствата за постигането на това блокиране или унищожаване се характеризират с двоякост. Тези средства се простират от откритата, сплашващата враждебност и терор до финия манипулативен тип власт, който не забранява открито каквото и да е било, но всъщност внушава: "Знай, че ще харесаш или няма да харесаш това или онова."
Според българския философ Росен Ангелов, реактивната омраза само привидно защитава живота. Той смята, че реактивната омраза изглежда реактивна само в нашите собствени очи и че на онези към които е насочена, може би тя изглежда обусловена от характера ни.   Аз бих казал, че едно е нещо да изглежда, друго е да е. Не винаги има съвпадение между впечатления и реалност. Ние по принцип съдим за хората и нещата по усещането, което те са оставили у нас. А обективната реалност, каквато и да е тя на практика, изключително често ни е непозната, оставаща скрита като зад було. Не мисля, че всички случаи може да бъдат поставени под общ знаменател.
Според Ангелов, всеки нападател е един дълбоко уплашен човек, който проектира върху нас своята собствена враждебност и ние му се привиждаме като врагове (без значение такива ли сме наистина), като заплаха за неговото щастие, а понякога и за живота му. Във всеки хейтър живее едно уплашено детенце, бих казал аз.
 Спящата враждебност в хората от дадена група може да бъде целенасочено предизвиквана от властимащите и да се превърне в открита омраза към друга група, посредством силата на пропагандата. Пример за такъв тип пропаганда е онази, която се е извършвала под ръководствот на д-р Йозеф Гьобелс в Нацистка Германия. Нацистката пропаганда е била изградена върху обусловената от характера враждебност личностните структури на милиони немци към които тя се е обръщала с агресивни призиви. Ядрото на нацизма е било образувано от нисшите слоеве на германската средна класа. Спящата враждебност е била специфична черта за огромна част от членовете на тази група, дълго време преди тя да бъде събудена от нацистката пропаганда. Именно заради това тези хора са се оказали плодородна почва за този тип пропаганда.
Освен гореописаните два типа вида, съществува и едно двойнствено възприятие, което донякъде е омраза, донякъде любов. Състоянието се нарича "hassliebe" (в буквален превод от немски - "омразалюбов"; въпросната немска дума е образувана от "hass", т.е. мразя и "liebe" - любов). Именно това е било усещането, което Хитлер е изпитвал в началото на своето управление към англичаните. Имал е любов към тях, защото ги е възприемал като братя арийци и се е надявал да му станат съюзници. Мразел ги е защото Великобритания е владеела много повече земи и хора от обичната му Германия. Когато англичаните застават срещу Германия по време на Втората световна война, "liebe"-то на Хитлер към тях се стопява и остава само "hass"-a.