2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 1048 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 24.05.2020 11:51
В ляво на рисунката: цар Йоан Асен Старий (1190-1196 г.), наричан с куманското прозвище Белгун (в превод - мъдър, знаещ). Описван в историческите извори като действен, решителен и войнствен човек. Вдясно: по - възрастния му брат цар Теодор-Петър (1185-1197 г.). По - характер е бил по - спокоен и умерен.
Изображението, което виждате е корица от 1986 г. на издание на "И се възвисиха Асеновци" на Слав Хр. Караславов от чийто роман споделям откъси.
Думи на незнаен летописец от XVI век (цитирани са в предговора на гореупоменатото четиво): "И много пътеки изходи перото ми по земята на деди и отци, за да дири радости и скърби, коварство и вярност, падения и извисявания на дух и чувство. И вървяха владетели и малки, и големи по земята.И владееха твърд и небо, камък и вода, скотини и люде, но не и смъртта. И отнемаше тя очите на някои, на други добротата, на трети - разума, ала никога не забравяше да отнеме тялото... И ако човек поглежда по - често към своя край, би станал по - съвършен, и то не от някакъв страх от небесното, а от самосъзнанието, че е човек, най - извисеното творение на естеството, което е длъжно да победи егоизма си и честолюбието и да отгледа в себе си цветовете на доброто."
Сл. Караславов: "Ако тази книга поне малко спомогне за човешкото съвършенство, тя ще си е изпълнила своето предназначение."
Изпитвам съмнение относно автентичността на този хубав текст... Не открих нищо конкретно за него в интернет. А и някак несвойствено, някак модерно за силно религиозния 16-ти век ми звучи...
Харесва ми думата "скотини". Дали тя наистина е съществувала някога в езика свещен на нашите деди - не знам, но определено думи като тази биха направили по - красив съвременния български език. А ето и какво конкретно ме накара да се усъмня в това, че текстът е наистина от 16-ти век: "... и то не от някакъв страх от небесното, а от самосъзнанието, че е човек, най - извисеното творение на естеството." По - логично ми изглежда това да е написано от някой атеист, пантеист или агностик от 20-ти век, отколкото от християнски човек от преди 6 века (особено ако този човек е и свещенослужител). Ако някой случайно знае или открие нещо повече за този откъс, нека пише.
"Чучулигата трептеше във висинето. Песента и се ронеше върху главите на воините. Камица имаше чувството, че долавя звънтежът на песенните капки да удря по нагретите шлемове. Протостраторът дръпна наличника, за да влезе малко хладина. В същност защо го е спуснал? Враговете се бяха затворили в Кричимската крепост и не даваха признаци за нападение. И двете страни мълчаха. Сама чучулигата, несмущавана от никого, сипеше звуци, губеше се във висинето. Пее, радва се на живота, на пролетните цветове, на новата си любов. Ако не мислеше за людете си, ако не трябваше да дава пример за издръжливост, протостраторът би легнал на зелената трева, би се изтегнал по гръб, заслушан в песента на птиците, в жуженето на пчелите, в този пълен с радости свят. Какво му е нужно? Слава ли? Богатство ли? Какво?... Мануил Камица знаеше какво му е нужно. Спокойствие! Сам да е господар на себе си. Пред никого за нищо да не се явява на обяснения. Да се отърси от тези железа по себе си, да тръгне бос по полето и да чувствува приятния гъдел на тревичките по изнежените си ходила. Но животът му поднасяше друго - кръв, стонове, опънати от напрежение лица и очи, пълни с ужас. Камица нареждаше, людете изпълняваха неговите наредби. Обесените ромеи по вратите на Филипополската крепост бяха заместени от българи. Само въжетата останаха едни и същи. Те служеха вярно и на едните, и на другите. Не питаха какъв е обесеният - ромеец или българин. С еднаква сила държаха жертвите си, с еднакво равнодушие ги полюшваха.
Мануил Камица се беше уморил от собствената си жестокост. Неспокойната птичка му беше подсказала съществуването на друг свят - света на безгрижието, на томителния любовен унес, който ражда песен, - но не за песни е дошел в подношението на Кричимската крепост протостраторът. От него чакат заповеди, победи, пример..." (стр. 103-104, изд. Христо Г. Данов, 1982 г.).
Поздрави!