"Калоян похвали майстор Теофан за усърдието. Даде на людете му по две златни перпери, а на майстора пет и тръгна към голямата приемна зала на двореца. Болярите и търговците го последваха. В залата бе опъната трапеза. В дъното седна царят, край него се наредиха знатните. Чашниците застанаха прави и само погледите им обхождаха пахарите*, златните и сребърните съдини. Пиха за бъдещите бойни успехи. Тостът на царя даде насока на разговорите. Старите боляри започнаха да си припомнят за битките с ромеите. Асен сякаш отново оживя, споменаваха се казани от него думи, хвалеха го. Други се втурваха да описват коня му, завърза се спор, дали улеят на меча му е бил позлатен или не. Калоян мълчеше. Свъсил вежди, той оглеждаше болярите и се чудеше на тяхната словоохотливост. Асен бе станал вече спомен, а от неговата смърт са минали едва няколко години. Учудваше се, че същите тези хора са вървели под неговите знамена, че същите тези хора са го обичали и мразили. Сред тях има и такива, които са заговорничили срещу му. На всички Калоян не можеше да отмъсти, но нека да си ги има на ум. Много от тях и на него не мислят доброто, но такъв е животът. Человек и когато е стъпил на върха, пак не може да види какво се потайва под него, камо ли когато е наравно с тях. А Калоян имаше чувството, че още не е стъпил на върха. Стъпи ли здраво, ще намери време да ги огледа.

Царят вдигна пръст. Чашниците напълниха съдините с вино. Залата притихна.

- Боляри и воеводи, и вие, търговци и купци от земите на моите погинали братя. Камъкът, който прелетя тази заран, за да стигне отсрещния бряг на реката, е само началото. Той ще събори каменните пръстени на ромейските крепости. Ние не сме дошли на тази земя да грабим чуждото, а да отвоюваме земята на Бориса и Симеона, да вземем своето от ромеите. Виното в чашите е Христова кръв, кръвта е виното на живота, време е да поумнеем, да престанем да я проливаме от дребнава злоба. Тя е нужна на България!

Камъкът ще си остане винаги камък, ако не е тази кръв, ако не са човешките ръце да му пришият криле за летеж.

Ние ще си останем завинаги роби, ако не е тази кръв да ни нашепва за пътищата на нашата слава и нашата народност!

В името на нея ви призовавам: да бъдем задружни като пръстите на ръцете... Тези пръсти стискат меча и отбраняват тялото человеческо.

Ние сме ръцете на България и трябва да я отбраняваме от нейните врагове. Бих желал идващата пролет да положим победен венец върху нейната глава... Тя се надява на нас, на вашите десници и мечове!...

Калоян вдигна чашата, пи. И като кимна на всички, напусна залата."

Откъс от "И се възвисиха Асеновци" (стр. 65-66), изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1982 г. Автор: Слав Хр. Караславов.

Пояснителна бележка:

* "Пахарите" - големи и дълбоки, обикновено дървени паници.