"Уединил се в горницата, той дълго слуша гълчавата на болярите. Те не бързаха да си ходят. Бяха седнали на царска трапеза и не им се ставаше. Точеха се безкрайни приказки, удължени от безделието, от празнословието. Калоян знаеше, че от спомените за разни битки скоро ще преминат към ловните си успехи. Очите ще се разгорят, може и лоши думи да прехвърчат от един към друг. Някои ще започнат да се пипат по кожените пояси, за да подирят помощта на мечовете. Калоян бе предвидил всичко. И затова бе наредил в двореца никой да не влиза с меч освен стражниците на Слав. Мечовете оставаха в ходника, където ги пазеше един от доверените му люде.
Споменът за смъртта на Асен бе твърде пресен, за да си позволи непредвидени изненади. Последната мисъл го накара да задълбае: странно нещо е човекът!
Повече цени смелостта, отколкото кротостта. Асен беше дързък, гневлив. Ругаеше и най - добрите си приятели, заловеше ли ги в измама. Не се стесняваше да наказва жестоко с бой, със смърт. И въпреки това париците* и болярите го помнеха, говореха за него със страхопочитание, с уважение. Иначе бе с Петър. Той обичаше книгите, кротките слова, десницата му беше мека, повече за кръст, отколкото за меч. Към човешката душа винаги търсеше пътечката на доброплодието. Той не обичаше да се съмнява в приближените си.
Предпочиташе да ги вижда около себе си усмихнати, доволни. Стремеше се да ги направи такива. И все пак беше убит от тия, на които мислеше доброто. Те бързо го забравиха. Тогава къде е истината? В светото евангелие ли, което проповядва овча кротост, или в суровите закони на живота, които ти внушават твърдост и груба решителност... Калоян не за първи път си беше задавал подобни въпроси и бе ги решавал с присъщата на младостта лековатост. Сега нещата се отнасяха до живота му. Той искаше да намери приемливото от характерите на двамата си братя, за да се опази, да опази тяхното дело. Не биваше да бъде суровият Асен, но в никакъв случай кроткият, добрият Петър. Нещо средно трябваше да стане, така че от младия Йоаница да се превърне в мъдрия и смел цар Калоян."(стр. 66-67)

Човек, каквото и да прави няма как да се защити от всички опасности... Такъв е бил и случаят с цар Калоян.
И все пак, разумно е да се взимат мерки. Пък нека бъде Божията воля.

"Братята го бяха дали заложник при ромеите, за да спасят пленената жена на Асен. От това заложничество Йоаница успя да избяга, но се върна поумнял, възмъжал.
Додето беше там, будният му ум не изпускаше нишките на дворцовите интриги, на притворството. При бягството се увери, че е способен да надхитри ромейците. И това му стигаше, за да повярва в собствените си сили. Спасението си той виждаше в движението: движение на войски, разместване на боляри, смяна на воеводи, така че да нямат време да заговорничат. Ето, куманите бяха заминали отвъд Загоре и противниците му се поукротиха. Напрежението спадна, улегна. И победители да се върнат, и победени, временно нишката ще си остане скъсана между едните и другите. Времето ги е отдалечило. И додето завържат нишката, той ще намери отново повод да ги отдалечи едни от други.
Едните ще приближи до себе си, така че да събудят съмнението и завистта в душите на другите. Те ще започнат да търсят цената на това приближаване за сметка на искреността им и ще настъпи отчуждаването.
Иначе застоялата вода блатясва, замирисва. И в нея започват да се въдят различни гадинки. Походи, битки, победи, настъпления и отстъпления - движение, движение, движение...
Но веднъж да се развият пъпките на дърветата, бялата върба да разлее зелената си светлина, сливите да се бялнат по припеците, дивите череши да се накачулят с цветовете на своята младост... Пролет, къде си?" (67-68)

Откъси от "И се възвисиха Асеновци", изд. "Христо Г. Данов", Пловдив, 1982 г. Автор: Слав Хр. Караславов.

Пояснителна бележка:

* "Париците" - Парици (от гръцки език: παροικος "живеещ при") - прослойка от зависими поданици в селската община във Византийската империя, а по-късно и в Първата българска държава (9 век), Втората българска държава и др.