Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.07.2020 12:23 - Из "Йоан Асен II" и още
Автор: hranislav Категория: История   
Прочетен: 673 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 04.07.2020 12:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
Картина на Васил Горанов изобразяваща ликуването на българите след битката при Клокотница. Паметното сражение се състои на 9 март 1230 г., недалеч от река Клокотница и едноименното село, между българската войска, водена от цар Иван Асен II, и войската на епирския владетел Теодор Комнин. Българите напълно разгромяват претендиращата за византийското наследство Епирска империя, като пленяват епирския деспот заедно с цялото му семейство, а войската му освобождават по заповед на благородния български властител. След успешната битка българското царство затвърждава позицията си на първа сила в европейския югоизток, незаобиколим и първоопределящ фактор при воденето на политика на Балканите.

В чест на голямата победа, Иван Асен II заповядва да се изгради (или обнови) църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в престолния град Търново. Върху една от колоните ѝ е издълбан надпис, който гласи:
В лето 6738 [1230], индикт 3. Аз Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, създадох из основа и с живопис украсих докрай тази пречестна църква в името на светите 40 мъченици, с чиято помощ в дванадесетата година от моето царуване, в която година се изписваше този храм, излязох на бран в Романия и разбих гръцката войска и плених самия цар кир Теодор Комнин с всичките негови боляри, а цялата земя от Одрин до Драч завладях – гръцка, още и арбанаска1 и сръбска. Франките владееха само градовете около Цариград и самия този град, но и те се повинуваха под десницата на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха своите дни, защото така повели Бог. Понеже без Него ни дело, ни слово се извършва. Нему слава на векове. Амин.

image

"Когато остана сам, Йоан Асен полека се приближи към прозорчето на килията си. Дълбока въздишка се откърти от гърдите му. Той скръсти ръце, заслушан в неспирния плясък на водопадите край манастира. Долу, откъм двора, се носеше глухият глъч на войскарите, които подковаваха конете на гостите. Отново разяснилата се месечина заливаше с пълен блясък смълчаните ридове. Сърцето му биеше бавно и спокойно. Най-сетне той можеше да сложи първата черта в големия план, който щеше да изпълни целия му живот. Това, което Борил бе изгубил за десет години, той трябваше едно по едно, полека, предпазливо, с търпение да възвърне, да поправи, да съгради. Ето вече Белград и Браничево2 се връщаха към родната земя. Колко много имаше още да се работи, дорде България стигне до онова положение, в което я бе оставил Калоян. И тогава оттам да почне отново великото дело на Асеновци. Щеше ли да му стигне цял живот, за да поправи загубеното, за да достигне изминалото време, за да довърши започнатото? Полека. С търпение… Той не искаше да пресилва събитията, да изпреварва, да хвърля всичко на щастливия зар… Не. С мъдрост, с ловкост. Да умееш да чакаш… Това бе най-мъчно. И тоя народ, който очакваше от него чудеса, който бе готов на всяка жертва. Щеше ли да успее да оправдае това доверие и тази любов? О! Какво не би дал, за да може да стори земята си щастлива: с радост и песен людете да орат земята и да берат плодовете й, в мир да славословят господа бога, свободно, с обич да служат на държавата, на тая държава, която бе бленувал още великият Симеон, за която бяха дали кръвта си тримата братя… Сам бог бе белязал границите на тая благословена страна — трите морета и ширната бяла река. Всичко се раждаше в тая земя: жито, памук, грозде, рози и смокини, моретата даваха риба, край бреговете цъфтяха маслини, дафини и лимон. Вековни гори шумяха по многобройните планини, в долините се виеха буйни, пенливи реки, в равнините мучаха безбройни стада… А там долу, гдето се събираха водите на трите морета, се издигаше най-хубавият град на света, връз най-хубавата земя на света… И в тая благословена страна трябваше людете да живеят в мир и обич. Йоан Асен облегна лице на ръката си, загледан в залюляната от вечерника гора. Ала вътрешният му взор виждаше друго видение, приказно и мамещо: Българи, сърби, гърци, арбанаси и латинци можеха да живеят в обич и мир, отдадени на спокоен труд, обединени от една воля: да се радват на хубавия божи свят… За всички имаше място, за всички имаше хляб. А там долу, от престола на Света София, една воля щеше да насочва цъфтежа на великото царство: волята на българския цар. Защото българите бяха най-многобройните в тази земя. Визанс сам се бе разрушил с жестоките разпри, кървавите завоевания и гнилия разкош, който го бе крепил през вековете. Латинците бяха пришълци. И нямаше друг, освен българския цар, който да обедини, да събере около престола си, да спои в едно цяло размирните, вечно враждуващи народи, които не можеха да намерят път, по който да се срещнат. Йоан Асен щеше ли да го намери? Младият самодържец полека се смъкна на колене пред кандилото, което хвърляше топли, трептящи сенки връз замисленото му лице. И очите му се отправиха с дълбока вяра към иконата на разпнатия, който се беше жертвувал за благото на света." (Откъс от гл. 2 на романа "Йоан Асен II", 1939 г., Фани Попова-Мутафова; https://chitanka.info/text/42009/3#textstart .)

Пояснителни бележки:

1. арбанска - албанска (съответно "арбанаси" - албанци).
2. Белград и Браничево - днешната сръбска столица Белград е създадена по времето на княз Борис I Покръстител и в продължение на векове е български град. Браничево също е бил част от българското етническо землище през средните векове.







Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: hranislav
Категория: Други
Прочетен: 638326
Постинги: 439
Коментари: 467
Гласове: 1291
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031