ЧАСТ I
  
    ВТОРА ГЛАВА

  „При своята оценка на хората Василий ги сравняваше с местности – с гори, градини, поля. Може би това беше привичка, останала от прадядо му – ако, разбира се, една привичка може да се предава на поколенията, - бащата на Валисий I, основателят на македонската династия, беше прост селянин от село край Адрианопол. Василий гледаше хората, както селянинът гледа земята – може ли тая целина да се засее, тоя пущинак да се засади с плодни дръвчета, тая гора да се изсече и каква ще бъде ползата от труда му? Като гледаше Кекавмена, императорът добре разбираше, че вижда не целина и необработена почва, ами градина, грижливо засадена и поддържана. Богат плод можеше да бъде обран в градината на Кекавмен, ала трябваше да се плати истинската му цена.” (стр.31)
  „Императорът внимателно слушаше и благоразположението му към Кекавмен растеше след всяка негова дума. Не че Кекавмен му казваше нещо ново, което той сам не бе мислил – в такъв случай у Василий може би щеше да се появи раздразнение, че някой го поучава, и дори завист, че сам не се е сетил по-напред. Напротив – Кекавмен изказваше гласно мислите на самия император, потвърждаваше правилността им, а всекиму са мили хората, които го изкарват мъдър и предвидлив. (стр.32)



   ТРЕТА ГЛАВА

  „Когато човек гледаше старейшината, съвсем не можеше да помисли, че старостта е нещо лошо и е по-добре да не дохожда, а напротив, помисляше колко хубаво нещо е старостта и дори не му идваше наум, че тоя човек някога е бил млад и зелен – старостта тъй прилягаше на дядо Горазд, сякаш той винаги е бил стар. Като всичко голямо и хубаво в природата – висока планина, пълноводна река или могъщо дърво, - тоя старец не можеше да бъде описан. Малко бяха вече такива хора из българските земи и скоро щяха съвсем да се свършат, макар че преди години във всяко село е имало такъв старец. Като самотни дъбове, които стърчат тук-там сред изсечените дънери на гората, се издигаха те. И може би защото ги нямаше вече братята дървета да ги подкрепят с плещи отстрани, а трябваше сами да се борят с бурите, такива дъбове израстваха огромни, непоклатими, сплели короните си с корените на изсечената гора. Отиваха си те, защото си отиваха родовете, които ги бяха създали и откърмили.

  Когато славяните минаха великата река Дунав и се заселиха между трите морета – Черно, Бяло и Синьо, та чак до Пелопонес, макар да бяха разделени на племена, те всички живееха на родове и общини, тъй както бяха живели от хилядолетия. Но в тия родове и общини беше почнала да се разгаря искрата на нови порядки. Общите земи се разкъсваха на парчета. Вождовете, доскоро равни на всеки прост общинник, почваха да забогатяват. Преселението, битките и плячката само раздухваха като ветрове искрата на неравенството, за да избухне пожарът, в който щяха да изгорят старите, дядовски закони.

Новото не идваше неизвестно и пълно със загадки, не идваше като мъгла или облак, защото облакът можеше да се превърне в чудовище, ала може да вземе и образа на чудна хубавица. Когато най-мъдрите от славяните се огледаха наоколо, те видяха какво ги чака тъй ясно и добре, сякаш се бяха събудили след сто-двеста години.
Пред очите им стоеше Византия. Натам бяха тръгнали славяните, ала що ги чакаше?

Нима гордият, волният славянин, който не признаваше никого над себе си и срещу когото никой не можеше да вдигне ръка, щеше да се превърне в жалкия селянин, превит пред господаря си, ограбван, измъчван, убиван? Нима вместо мъжеството, храбростта и силата, вместо великодушието и мъдростта щяха да се ценят златото и добитъкът, коварството, лъжата и измамата?

Нима на мястото на свободната община, на съюза на равните люде, където всеки носеше оръжие и всеки миг бе готов да се вдигне в защита на земята си, щеше да дойде стадо пребити орачи, слуги на болярина, вардени от глутница дружинници – алчни и вероломни, готови за шепа злато да убият майка си?

Накъде вървеше светът?
Светът вървеше по нови, непознати пътища, воден от неумолими, безжалостни закони, и беловласите славянски мъдреци виждаха само стъпканите под краката му треви, но не знаеха далечната му цел. Те вкусваха горчивото семе на новото и познаваха горчивите му корени, ала не можеха да знаят какви плодове ще завърже то след хилядолетия. За тях светът беше сляп и жесток и над славянското племе тегнеше проклятието на богатството – на смрадното злато, към което слабите протягаха ръце, та забравяха род и добродетели, дълг и правда.
Но преди да умрат, старите богове хванаха меча и пожарът се превърна в кървав залез. Преди да слезе в гроба, родът изпя своите най-хубави песни и извая най-чудните образи на свои синове и дъщери.” (стр.38-40).


  Откъси от "Сказание за времето на Самуила", изд. "Български писател", София, 1984 г.
Автор: Антон Дончев.

Не е родом от някакво село около Адрианополис. Официалната му биография - дело на кръга приближени и лично на патриарха Фотий е, че е роден в български плен някъде около Дунава в Мизия. Антон Дончев се е доверил на местни бълг. историци които са прочути с неграмотността си и неспособността си да превеждат от гръцки.
Интересно с каква цел са селектирани тези цитати - впечатлението, което оставят е, че малко е оставало на автора да изплюе камъчето, а именно - да каже, че цар Самуил е 100 % арменец. Може би е знаел, че в някои летописни списъци на бълг. владетели е пишело Самуил Ерменец, напр. на поп Йовчо Попниколов от Трявна от XVIi в. и на още един негов съвременник.