Гл.I

Спрял се бе царят по едно време в Охрид и поиска да доведат при него Нестонга, който беше един от вождовете на богомилите и роден брат на войводата Сермон. Богомилът влезе при царя с тоягата си, толкова беше упорит и непокорен. Самуил зачете гордостта му и сам стана от мястото си, приближи се към него:

— Остаряхме ние с тебе, Нестонг.

— Остаряхме. Но само мършата човешка старее, не душата човешка, която е от бога и е безсмъртна.

— Така ще кажа и аз, Нестонг. Ръката отмалява, кокалите болят, а желанията у човека остават все същите, остава и силата им.
***
Гл.VII.

Царят вървеше с войниците си. Той слезе от коня си, за да върви като тях по тия тесни, каменисти пътеки, под огъня на слънцето. Той не беше млад като тях, нозете му премаляваха, често се препъваше. Той се задъхваше от умора, пот течеше по лицето му, но вървеше с войниците си. Те се бяха струпали около него, бяха излезли вън от пътеката, за да бъдат около него, по-близу до него. Червенокосият бе говорил на царя и заради тях, сега те чакаха отговор. Те вярваха в своя цар, очакваха добро от него. Той мълча дълго, докато намери по-правдиви думи, и каза:

— Врагът е в земята ни. Трябва да го прогоним и да го затрием. Това е била винаги най-голямата ми грижа. Говорил съм много пъти за царство българско, което да е добро и справедливо за всички негови люде. Но не може да се направи всичко, да се направи повече за общото добро, докато стои такъв враг срещу нас. Помнете ми думата, аз съм ваш цар: един ден ще се върна при болярина и ще го принудя да бъде по-справедлив към людете си, към по-долните от него.

Той не каза нищо повече, но си мислеше: „С надежда ли вървят те с мене или от страх? Дано да ги води добрата надежда, защото страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло. Не искам да ги държа със страх, не ми са и нужни, ако само страхът ги държи до мене…“ Такива мисли измъчваха неговото сърце и грижите му бяха големи. Вървеше той така, с войниците си повече от трийсет години, а още не беше дошъл до желания край, още не се виждаше и никакъв край. Василий беше в България с неизброима войска; боляринът беше все още вълк за нищия; децата на селяка гладуваха в избата му. И днес той трябваше да започва отначало, да започва пак с чуждия цар, когото не беше успял да надвие, с вълците в царството…
***
Гл. VIII

Самуил: Най-добрият полк се познава в боя. Ти гледай да привържеш войниците към себе си, а не да ги държиш в страх и трепет.
...
Ние всички се раждаме голи на тоя свят, както е казано, и болката за всички е болка. Задържай ръката си, дори когато искаш да удариш и коня си под тебе, а още повече човека. Така искам да водя аз людете си, за да стигна, където съм тръгнал. Няма по-здрава връзка от човешката привързаност, когато е за човека и за неговите дела. Ако аз не мога да бъда справедлив цар, не искам да бъда и никакъв.

Княз Владислав се поклони дълбоко пред царя и нищо повече не възрази. Той не искаше да му противоречи повече, ала не от страх или от разкаяние, а защото не искаше да разкрива пред него образа си.

Те бяха различни люде, макар и толкова близки по кръв.
***
Гл. IX

— Чакаха те — продума слугата докато привършваше своята всекидневна работа в царската спалня. И продължи: — Чакаха те за ве-вечеря… Повикаха ме да ме питат. Снаха ти ме повика. Да не би да си болен. Като си цар, всеки ще те чака и търси… После и сами добре се навечеряха. Поотпуснаха се повечко без тебе. И от виното повечко си наляха. И сърбинът, и князът… И той пи повечко тоя път. Като изви един глас!… Събраха се отвън всички слуги, и те да послушат. И аз с тях, притегли ме. Хубави песни пя. Да се не начудиш, такъв един… като сссветец. И той с две лица…

— Какво каза? — сепна се царят.

— И той, казвам, с две лица. Светец, ама и виното обича. Всички сме такива ние… гъгъгрешните дяволи…
***
Гл. XI

— Млъкни, млъкни! Ако трябва да се съмнявам в децата си дори, къде, у кого ще намеря опора, вярност? Това е страшно — да живееш между людете, да бъдеш цар и да не вярваш в никого. Нека по-добре всичко да загине!
***
Гл. XIV

За ослепените Самуилови воини: „Такава е човешката душа — понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е човешкото сърце — не престава да тупти, докато има в него, макар и само една искрица живот. Иначе тия слепи люде не биха могли да преминат такъв дълъг път в пек и студ, през дъждове и бури, гладни, боси, голи, покрити с рани, без светлина пред себе си. Такъв е духът човешки — минава през вода и през най-силен огън."

Самуил към епископ: "Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост..."

***
Самуил нищо не му отговори; той чувствуваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:

— Ще съдя това, което ще чуя, според словото божие, както е писано по книгите.

— Книгите… Да не би господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.