ПЪРВА ЧАСТ

III глава

„Да – мислеше старейшината, - слънцето ще огрее, ала не се знае кого ще осветят лъчите му. Всеки човек трябва да е готов да си отиде, да живее тъй и да постъпва тъй, като че ли всеки миг бог може да го повика, та да не остави зад себе си нещо несвършено. Пък тъкмо сега ми се струва, че ако си отида, ще оставя хората си в безпътица и изкушения.” (стр. 45).

***
IV глава



„Зелено, зелено, зелено. Погледнеше ли ръцете си, Аарон виждаше, че те са бледозелени, бледозелени бяха белите му прости дрехи, пролетта попиваше в тях, пронизваше го, сякаш сам той беше прозрачен, измиваше от сърцето му чернилата и той – за пръв път от много време – усети, че му олеква.
  А когато зелената пещера на пътеката под младите кестени свърши и Аарон излезе на широка пътека, пролетта му беше приготвила ново чудо. Там цъфтяха макове, много, един до друг. Ала Аарон не виждаше ни отделните макове, ни лъскавите им листа, ни черните очи в дъното на чашките – пред него гореше прозрачна червена жарава. Отделени от земята, горяха червени, замръзнали пламъци, слени в едно червено, бистро езеро. Чудната червенина беше тъй силна, тъй гъста, сякаш кръвта на земята беше избила през пръстта и сега бликаше като водоскок, струеше като извор, а не се разливаше встрани. И хората казват червено на кръвта, на виното, на дрехата... Това не бяха червени цветя, това беше духът на червеното – безплътен, но жив, и не слънцето го огряваше, а самият той светеше и грееше. Аарон очакваше той да се разлее по поляната, да я запали, да потопи небето и земята в тая ярка радостна червенина. Аарон разбра – багрите бяха напуснали листата, тревите, цветята и се носеха над тях освободени, като благоухание, като светлина, като душа. И той вдигна очи към небето, към слънцето на изток, за да благодари, че нему, грешния, бе дадено да види прозрачната душа на естеството.
  После затвори очи – не можеше да изтърпи толкова хубост. Тя повече и не му трябваше, той отново чувстваше загубеното родство с дърветата, цветята и слънцето, отново градината му разкриваше своите тайни, сякаш той беше неин брат.



  И все тъй със затворени очи и червен, топъл мак зад клепките Аарон тръгна към маковете.
  В тоя миг една невидима, мокра вейка докосна челото му. По веждите и клепките му останаха росни капки. И той си спомни как – преди много, много години, когато беше още дете – в полумрака на църквата го докосваше по челото оросената китка на свещеника и същите капки се търкаляха по лицето му, а на душата му олекваше. И той се чувстваше опростен, освободен от детските си страхове и тревоги.
  И сега той беше опростен.

  Много отдавна Аарон носеше в себе си чувството, че не живее както трябва. Въпреки всички разсъждения и оправдания той усещаше в гърдите си камък, а в устата – горчивина.
  Най-напред му тежеше вечната мисъл, че не е роден за властелин и воин, а за тишината в килията на монаха или в пещерата на отшелника. Но той нямаше сили да скъса земните си връзки и единствено любовта към сина му Владислав като че ли даваше оправдание на властта и богатството му. Нека нареди сина, па тогава. Когато изчезна големият му брат Давид, тая тежест го притисна с нова сила. Защото малцина вярваха, че Давид е бил убит от власи – трупът му не се намери, а мнозина мислеха, че той е оставил власт и първенство, та се е скрил в някои пущинаци, далеч от суетата и грохота на грешния свят. Ала Давид нямаше син. (стр. 56-57).


   Откъси от "Сказание за времето на Самуила", изд. "Български писател", София, 1984 г.
   Автор: Антон Дончев.

Пускате цитати от худож. литература в раздела, категорията История!!! По-лошото е, че самите български историци още от Паисий насам не спират да го вършат същото!!! Преди 2-3 години официално обявиха, че цар Самуил имал Биляна за любовница! Белела си тя платното... Добре, че не са сгрешили името й, защото като нищо можеха да изкарат, че е била Кейтрин Зита Джонс например, или Бриджит Бардо... Нямаше да се изненадам!!!