ПЪРВА ЧАСТ
  
   IV глава

  „Тогава Аарон каза: „Филип Велики, че и царете преди него, като разбрали, че без наука и знание няма да побеждават, взели от древните елини тяхното знание, почнали да живеят като тях, усвоили езика и навиците им, а най-вече бойното им изкуство. Като взели всичко най-хубаво от враговете си, македонците ги победили...”

  „Тъй мислеше и Симеон – рече старият комит./Бел.на преписалия: Има се предвид комит Никола –управител на Средецка област, баща на Самуил и братята му/.
    Тогава Самуил каза: „Ала Филип мислил и сторил други верни стъпки. Инак – ако побеждаваше само с чуждото знание, защо тия, от които го е взел – древните елини, - не са побеждавали с него? Нали е било тяхно? Разбрал Филип каква трябва да бъде истинската войска. Разбрал, че за да има войска, трябва да има народ – и то не такъв, какъвто бил елинският. Най-напред Филип се противопоставял на своите боляри, които искали да разпокъсат македонските земи, обединявал ги и непокорните сурово наказвал. И след това закрилял с всички сили македонските свободни родове, общността на земята, свободата на селяните. Укротените боляри станали най-храбрите му конници, свободните общини му давали верни, горди, смели войници. Не можела Елада да има такива воини – тя била пълна с роби, а войската и с наемници.”


  Помнеше Аарон тая вечер, преди може би двадесет години, помнеше глухия шум на ореха, разлюления пламък на вощеницата.
  Помнеше своите слова и словата на Самуила. От неговите – Ааронови слова, се дойде до преговорите с Василия, от Самуиловите слова се дойде до днешните дела на Самуила. /Бел.на преписалия: Става дума за тайните преговори на Аарон с Византия, които предвиждали убийството на Самуил и превръщането на заговорника в български цар. Научавайки за преговорите, Самуил наказал със смърт брат си и почти цялото му семейство./ И най-могъщият дъб зрее в малък желъд.” (стр.58-59)



   „След като се раздели със сина си, Аарон тръгна към книгопазилището си или библиотеката, речено по гръцки. Всяка сутрин той се затваряше там, за да намери оня покой, за който копнееше душата му.

   Дълъг и мъчителен път беше извървял Аарон, син на могъщия средецки комит Никола, докато разбере, че съдбата е затворила очите му за блясъка на света, за да го накара да обърне поглед навътре, към себе си. Аарон с ужас спомняше детството си сред другари, които виждаха като орлета, детство сред неясни тъмни образи, дни на обиди, горчивина и страдания. Още си спомняше Аарон как горестно възкликна баща му, старият комит, когато разбра, че синът му е полусляп: „Господи, защо наказа и него, и мене.”

   На Аарон промогна дядо Горазд, брат на майка му Рипсимия. Тогава дядо Горазд – по това време пак му викаха дядо, той беше на петдесет години – сложи ръка на детската глава и рече:

  - Преди векове славяните ослепявали своите певци – да ги накарат да гледат само хубостта на словото. Тоя, чиито пътища не знаем, и на тебе е полузатворил очите. Кой знае, ти може да изпееш най-хубавата песен на нашето племе.   - Не искам да пея – упорито отговори детето и дръпна глава изпод ласкавата ръка. – Искам да стана воин.   - Преди много години два братски народа се съюзили, да се бият срещу силни врагове, що искали да ограбят земите им. Наредили се войниците на единия народ срещу неприятеля и зачакали братята си от другия народ. Ала те не идвали. Тогава изпратили вестител да ги накара да бързат, защото врагът не чака, а те отвърнали: „Помощта иде.” И видели строените войници, че към тях идва човек, който куца и опипва пътя си с тояга. Разбрали те, че това е помощта, и рекли: „Горко нам, защото братята ни са изпратили само един воин, пък той е куц и сляп.” И се хвърлили срещу врага, ала нямали надежда в сърцата си, че той бил многоброен, храбър и жесток. А куцият слепец запял – той бил певец, - запял такава песен, че в сърцата на братята пламнала любов към свободата и омраза към врага и те победили. Вдъхновеният певец и мъдрецът струват колкото хиляда воини.

   Тъй започна приятелството на Аарон с книгите. Приятелство и борба, любов и ненавист, защото сърцето го теглеше навън, в горите, на лов с братята и другарите. Той се чувствуваше отритнат, прокълнат, самотен и му се искаше да събере всички книги накуп, да ги запали и да се хвърли в кладата. Аарон надхвърли четиредесетте, имаше жена, синове и дъщери. А книгите, които някога желаеше да изгори, бяха единствените му приятели. Цялото грамадно имение край Средец беше посветено на знанието. Там не се влизаше на кон, ни с меч в ръка, а като в черква. В единия му край бяха килиите и работилниците на писците, художниците и подвързвачите, на другия – сградата на Аароновото книгопазилище. Влезеше ли той в нея, пред вратата заставаше стража и никой не смееше да приближи край прозорците, да не би да обезпокои всесилния болярин.

   И днес Аарон се прибра навреме от градината в стаите си. Полека притвори вратата след себе си, но остана до прага, като се огледа наоколо.

   Той се беше приучил, щом прекрачи тоя праг, да не мисли за житейските си работи и неволи. Споменът за покоя и безметежността на хиляди дни и нощи го намяташе като че ли с друга дреха и той сядаше пред масата си променен, успокоен, пренесен в друг свят, с други наредби и закони.

  Но днес той не искаше да остави навън чудното настроение, което го беше обхванало в градината.

  И сега, като влезе в стаята, спря се и помисли кой от скъпите ръкописи да извади, кой стар мъдрец да извика, за да сподели с него радостта си." (стр.63-64)

  Откъси от "Сказание за времето на Самуила", изд. "Български писател", София, 1984 г.

  Автор: Антон Дончев.

 

taka e. az oba4e tursia samo golemia blizi , kogoto obojavam