В тази и следващата ми публикация, в рамките на 20 точки споделям с вас любопитности относно поредната и не последна, но най - величава и може би най - важна война между България и Сърбия състояла се някога. А именно Сръбско-българската война от 1885г. Сблъсък роден от болните амбиции на един монарх и донесъл страдания на два близки балкански народа, но същевременно изиграла и позитивна роля в развитието на родината ни.
Преди да представя събраната информация ще уточня следното, за да няма недоразумения. Авторът на този сбор от факти съм аз. За пръв път го публикувах в друг сайт преди години. В интернет пространството можете да го срещнете под друго заглавие и в по - стара версия. Приятно четене.

1. Обзетият от алчност, завист и самонадеяност сръбски крал Милан Обренович, смятал че ако армията му нападне младото и изграждащо се българско княжество състоящо се само от Северна България и бившия Софийски санджак, до една седмица тя ще триумфира в София, след което той ще може да диктува условията на мира. Желанието му било да отцепи от България София (като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи), както и други български земи и да премести столицата ни във Велико Търново. Мечтаел си за Велика Сърбия. Само че плановете му се объркали тотално и в нощта на 12 срещу 13 ноември 1885г. той напуснал с позорно бягство бойното поле. "Изглежда ми, бележеше капитан Нешич през нощта на 12-ти срещу 13-ти, след получаването на лошите известия, изглежда ми, че душевното състояние на краля става все по-лошо." (Из"Строители на съвременна България"). Като уплашено пале, кралят молил Великите сили да се намесят и да спрат предизвиканото от него помитащо българско настъпление, което се прехвърлило на сръбска територия. Те изпълнили молбата му, макар че когато България по - рано изпратило нота до тях с искане да спрат сръбското настъпление и да се изявят в ролята на умиротворители, същите Велики сили останали безучастни.
2. Част от манифеста на княз Александър Батенберг по повод обявената на 2 ноември (14 ноември по нов стил) война гласял: "... Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели..." 
3. Князът български помолил султан Абдул Хамид II за военна помощ (тъй като България по онова време била васална на Османската империя държава). Султанът само дето не получил инфаркт от тази наглост. Външният му министър обаче му обяснил, че от гледна точка на международното право нещата стоят именно по този начин. Хамид изпратил един батальон аскери, който успял да стигне до Пазарджик и войната свършила.
4. Обявената от кралство Сърбия война предизвикала небивал патриотичен подем сред всички слоеве на нашия народ. От всички посоки на родината към кипящото при Сливница ключово сражение се стекли жертвоготовни синове на Майка България. При изтеглянето на войските ни от турската граница (откъдето се очаквало да дойде свиреп удар по справедливото народно дело) в техните редици се вливали реки от въодушевени доброволци. Населението на Сливница и околните села грабвало оръжие, очаквайки появата на сръбските дивизии. На 2 ноември, в телеграмата си до началника на Щаба на българската армия командирът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов съобщил следното: „Днес на целия гарнизон прочетох приказа за обявяване на войната. Радостта и въодушевлението бяха достигнали апогея си: цял час не млъкваше „ура” и хвърляне калпаците нагоре... Смея да уверя, че всички офицери и войници, опълченци и доброволци са готови до един да се жертват за защита на отечеството”.
5. Заедно със стотиците българи в доброволческите формирования се включили и редица младежи турци, които не подлежали на мобилизация. Например в Шеста Шуменска доброволческа рота, която наброявала 160 души, 29 били млади български граждани – турци. 
Командир на ротата бил Симеон Арбов, а негов старши помощник Реджеб Абдуланов, факт свидетелстващ за равнопоставеност между българи и турци в командването на ротата доброволци. Това участие на турци – доброволци във войната, не било изключение случило се само в Шумен и Шуменския край. Обединението и защитата на родината били осъзната докрай необходимост от българи и турци, от християни и мюсюлмани.
6. Когато Сърбия нападнала България, почти цялата българска армия се намирала на южната ни граница. По границата със Сърбия имало малобройни погранични отряди, които успели да забавят сръбското нашествие. За два дни, пеша българските войни извършили чутовен, исторически 150-километров преход от Пловдивско (където свършвала жп линията по онова време) до западната граница и с "ура" на уста, впускайки се в атака на нож, влязла в яростен бой с нашествениците и ги победили напук на умората и безсънието! По пътя до горещата граница, бранителите се движили в колона по трима (двама придържали другаря си в средата, който вървял и подремвал, доколкото може). Ден и нощ! Някои данни за извършените уникални маршове: 1-ви Софийски полк изминал пеша 86 км за 30 часа; 8-и Приморски полк – 95 км, като от 3000 войници само 60 изостанали; 5-а батарея на кап. Петър Тантилов изминала 146 км само за две денонощия.
7. По думите на Брекнер (по онова време германски генералщабен подполковник): „От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 г.”
8. Българската армия била командвана от капитани, а сръбската от опитни генерали, участвали в две войни. Именно заради това конфликтът бил наречен "Войната на капитаните срещу генералите". Руската армия била изтеглила офицерите си от България, понеже не одобрявала българско съединение начело с княз Батенберг.
9. Предвид скорошното освобождение на България и (уж) липсата на добри офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполагала с многобройна войска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните велики сили на този етап били за бърз и пълен разгром на България. В източната велика сила - Русия мненията били по - противоречиви. Мнозинството предричало загуба за българите, но част от руските офицери, които скоро се били върнали от България и познавали българската армия казвали, „че българите ще избият до крак сърбите“. 
10. Във Видин, на поканата на генерал Милойко Лешанин, обкръжил града с две девизии, кап.Узунов, който имал по - малко от полк отговарил така: "Учил съм се да превземам крепости, а не да ги предавам." През нощта нахъсаният за победа и кипящ от енергия младок нападнал с две роти дивизиите на Лешанин и ги гонил чак до Ново село.