Откъси от приключенска книга, посветена на времето на цар Ивайло (1278-1279 г.).

ГЛ. XVI

Михаил Палеолог ме погледна едновременно с изненада и насмешка, сякаш искаше да каже: „Много високо мнение имаш за себе си!“ Ала без да се смутя, аз поясних думите си:

— Преди малко ме пита, дали познавам Плутарх. Тъкмо в Плутарх съм срещал тази мисъл: „Без крайна нужда не трябва да се прибягва до ножа както в медицината, така и в политиката. И в двата случая подобно нещо говори за неумение.“

XIX глава

Погледите им се срещнаха. Но не в ласка, а в жесток двубой. Разменяха си удари, дебнеха се, надсмиваха се над другия, поразяваха и се отбраняваха. На страната на Мария бяха хитростта, омайващата красота, благородството, опитността в държавничеството; Ивайло й противопоставяше спокойната си сила, вярата в правотата на своето дело, физическата си мощ, съзнанието, че народът е зад него и — най-сетне — презрението си към изтънчените и алчни за богатства благородници.

Не зная колко продължи този ням разговор. Той не се мери с обикновените понятия за времето. Може би е бил един миг, може — цяла вечност. Схватката беше безмилостна и победеният в нея беше Мария. Всичките й стрели се строшиха в бронята на Ивайло. С безпогрешното си прозрение тя разбра, че бе загубила и че й оставаше само да се подчини. И тя го направи. Сведе очи, кръстоса ръце на гърдите и се поклони пред по-силния.

— Господарю мой!… — прошепнаха устните й.

— Запомни, че съм ти господар — отчетливо произнесе Ивайло. — Тогава за нищо не ще съжаляваш!

XXVII глава

— Е — спокойно произнесе Касим бег, — какво ще изберем: болярите в Търновград ли ще душим, или ще кажем „добре дошъл“ на Мурин?

— Тръгваме още днес срещу ромеите — реши Ивайло.

— И ще оставим болярите да излязат и да съберат воините си?

— Ако ние не намерим Мурина, той ще ни намери. И тогава… тежко ни! И друго — болярите може да са изедници, но са българи. А ония са и изедници, и алчни пришълци. — Ивайло намести шлема си като пред битка. — Идете, приятели, и наредете всичко да се прибере и скатава. След пладне потегляме!

XXIX

— Войводата Георги казва — допълни Часлав, — че с войската на Априн стават общо петдесет хиляди души, загубени от императора срещу нас. Пресметнал ги е, а той, както знаете, разбира тези работи.

С Касим бег се спогледахме бързо с ликуващи очи.

— И сега към Слънчево, така ли?

Часлав вдигна рамене и каза глухо:

— Към Слънчево. С този крак вече съм годен само да бавя децата, а не да въртя меча. — Дълбока жалост задавяше гърлото му. — Проклет византиец! Заради глупавата му секира да оставя сега войската!

— Ами аз, ами аз! — пискливо заговори пак дядо Никодим и жилите под тънката излъскана кожа на старческия му врат се изпънаха. — Ти поне ще знаеш, че си пострадал като юнак, а Ивайло защо отпрати мене от войската?

— Ти загуби прекрасния си син, дядо Никодиме — утеших го аз. — Това може би е по-голяма загуба от Чаславовата. Велегняв беше славен мъж и велик герой. Трябва да се гордееш с него.

— Така каза и Ивайло. „Загуби сина си, а ти давам Часлав. Грижи се за него, заведи го до село и с това ще допринесеш повече, отколкото ако оставиш старите си кокали по бранните полета.“ Глупости! Глупости и залъгалки! — Гласът на стареца издаваше искрена мъка, а патриархалната му бяла брада трепереше. — Велегняв си е Велегняв и Никодим си е Никодим. Щом Велегняв имаше право да загине като мъж и воин, защо Никодим да е длъжен да мре като баба на одъра?

Касим бег сложи ръка на кокалестото му рамо и рече кротко:

— Не си прав, дядо. Бранникът воюва с меча, военачалникът — с ума, свещеникът — с кадилницата, ученият — с перото и не се знае кой от тях воюва най-добре, кой принася най-много полза на народа си. Ти си стар и мъдър човек. Кажи ми, кой върши по-важна работа: воинът ли, който умира на бранното поле, или изпитият от нощно бдение монах, който записва за бъдните поколения подвизите на дедите им?

Дядо Никодим го гледаше подозрително и не го прекъсваше.

— Чувал съм те да пееш, дядо — продължи татаринът тихо, — и да си пригласяш на гъдулката. Имаш една песен за Ивайло, която може да изкара сълзи и от такива сухи очи като моите. Щом искаш да воюваш, благородни човече, воювай с гъдулката. Обикаляй по сборове и седенки, тегли лъка по струните, пей песента за възхвала на героя. Учи и други на тази песен. Нека тя се предава от уста на уста, от старо на младо, за да не увяхва споменът за царя-селянин. Пей, дядо. Пей! Песента ти ще донесе повече успех на делото, отколкото ако сам, с двете си немощни ръце спечелиш цяла битка.

Старецът избърса очи и сподавено изхлипа.

— Никой досега не ми е говорил така. Сигурно имаш право, юначе. Аз съм стар и глупав. Пял съм, защото сърцето ме е карало да пея. Никога не съм гледал на песните като тебе. Сигурно, сигурно имаш право. Ще пея и нови песни ще наредя. Докле свят светува, нека се помни името и подвигът на Ивайло.

 "Наричаха ме Желязната ръка", Цончо Родев.

Източник: https://chitanka.info/text/25394-narichaha-me-zheljaznata-ryka .