Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Постинг
22.11.2021 12:05 -
За българите в Средновековието (2)
Автор: hranislav
Категория: История
Прочетен: 634 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.11.2021 19:06
Прочетен: 634 Коментари: 0 Гласове:
3
Последна промяна: 22.11.2021 19:06
"... оти ръка изгнива, а славата божия пребивава вовеки".
Създаването или дори преписването на книга през Средновековието си е било същински подвиг в името на Бога! В онази епоха, стремежът към добиване на знания е бил обвързан от християнската религия със стремежа към спасение на душата. На образоването не се е гледало като на самоцел, не е било нещо нецелящо познаването на Твореца. Много от книгите са били в една или друга степен с религиозно съдържание (били те канонични или пък апокрифни).
Продължавам с цитирането на откъси от книгата на Димитър Ангелов.
"Когато говорим, че главните потребители на книгата трябва да се търсят из средите на духовенството, на монашеството и на господствуващата феодална класа начело с владетеля, това съвсем не означава, разбира се, че читатели не е имало и сред други слоеве на средновековното българско общество. Любознателността в никакъв случай не може да се счита за привилегия само на определени кръгове, а от книжната мъдрост е могъл да се интересува еднакво и свещеникът, и калугерът , и боляринът, и гражданинът, и селянинът. При това книгите са били писани на роден, разбираем за всички език. В това отношение средновековна България има голямо предимство пред други европейски средновековни държави, където литературен език е бил не народният и говоримият, а латинският, изучаван и познаван само от ограничен брой хора из средите предимно на църковното съсловие и монашеството. Типичната за западноевропейският свят езикова бариера, отделяща рязко един образован в латинската писменост слой от останалото население, у нас не е съществувал и това придава подчертан демократичен характер на цялата средновековна българска духовна култура.
Бие на очи фактът, че в послесловията към редица книги като техни преписвачи се сочат не духовни, а светски лица – като например Георги Граматик, Младен, Белослав, Вълчо, Стрезо, Драган, Райко и др. А това е ясен показател за свързаността на „буквеното слово” с един слой от по – обикновени хора, чиито познания по четмо и писмо са били достатъчни, за да четат, разбират и преписват книжовни творби. Не трябва да се забравя, разбира се, че при условията на феодалния строй, характеризиращ се с остри имуществени и социални контрасти, условията за ограмотяване на непривилегированите трудови хора, съставляващи мнозинството от населението, са били далеч по – неблагоприятни и че голяма част от тях така или иначе е оставала без образование. Закономерно явление в рязко диференцираните класови общества в средновековните държави е да се откроява една сравнително малобройна върхушка, която има монопол не само върху политическия, но и върху духовния живот, т.е. в сферата на просветата, на получаването на знания, на възможности за работа в областта на науката и пр. В това отношение не прави изключение и средновековната българска държава независимо от това, че както вече се отбеляза, тук не съществува характерната за западноевропейския средновековен елит езикова бариера, обусловена от наличието на два езика – народен и литературен.” (стр. 21-22)
„При положение, че е бил налице значителен слой от образовани хора в средновековна България – духовници, монаси, боляри, граждани и селяни, умеещи да се ползват от „буквеното слово”, - възниква въпросът, какви са били възможностите книгата да стигне до потребителя, т.е. да се осъществи нейната обществена реализация. И тук ние навлизаме в една действителност, която се отличава коренно от условията на нашето съвремие. Добре известно е, че през разглеждания период не може изобщо да става дума за произвеждане и разпространение на книжовни творби в такива бройки, както става това понастоящем.
При прилаганата тогава примитивна техника – да се преписва на ръка, и то само по един екземпляр – създаването на едно по – обемисто книжовно тяло, като например „Шестоднев” на Йоан Екзарх или някои от сборниците със смесено съдържание, е било наистина изключително сложно дело, изискващо много време и сили. Красноречиво свидетелство за сложността на преписваческия процес ни дават някои от бележките и послесловията към отделни книги. Виждаме в тях от една страна убеждението на преписвачите, че създаването на книгата е дело, угодно богу и извършвано с неговата помощ. И същевременно проличава тяхната мъка от тежкия и продължителен труд, свързан с много усилия и умора.
Показателни са такива изрази като например „Пиши, окаяниче Драгане, защото за греховете твоят бог те мъчи”, „Пиши, Вълчо, пиши, грешниче, и преписвай, оти ръка изгнива, а славата божия пребивава вовеки”, „Плувай, плувецо, пиши, грешни попе Петре” и др. Срещат се оплаквания от глад и студ, от неуредици, от липса на хартия, от допуснати грешки при преписването. Добива се изобщо впечатлението, че преписването на книги е премеждие подобно на плуване в бурно море, а завършекът на начинанието – дългоочакван и желан край. „Слава на тебе, господи, възкликва в заключителните си думи преписвачът на Банишкото евангелие, сякаш из морските глъбини излязох.” А преписвачът на Добрияновия миней сравнява радостта на завършилия тежък труд по преписването на тази книжовна творба с радостта на странника, който, сполетян от буря в морето, най – сетне е видял отечеството си и се е добрал до спасителното пристанище... Разбира се, в послесловията и бележките субективният елемент играе немалка роля, а известен дял се пада и на един характерен за времето си литературен шаблон. Независимо от това обаче не може от така събраните факти да не се извлече изводът, че написването или преписването на едно по – обемисто книжовно произведение е било действително трудно дело, изискващо много време, много усилия и много напрежение.
При така отбелязаните трудности около възникването на една книга и при незначителното количество екземпляри е съвсем очевидно, че през целия период на Българското средновековие (от края на IX до края на XIV в.) е била налице винаги силна диспропорция между броя на образованите хора, умеещи и желаещи да четат, и броя на книжовните произведения.” (стр. 22-23).
Източник: „Българинът в Средновековието (Светоглед, идеология, душевност)”.
Изд. „Георги Бакалов”, Варна, 1985 г.
Автор: Димитър Ангелов.
Създаването или дори преписването на книга през Средновековието си е било същински подвиг в името на Бога! В онази епоха, стремежът към добиване на знания е бил обвързан от християнската религия със стремежа към спасение на душата. На образоването не се е гледало като на самоцел, не е било нещо нецелящо познаването на Твореца. Много от книгите са били в една или друга степен с религиозно съдържание (били те канонични или пък апокрифни).
Продължавам с цитирането на откъси от книгата на Димитър Ангелов.
"Когато говорим, че главните потребители на книгата трябва да се търсят из средите на духовенството, на монашеството и на господствуващата феодална класа начело с владетеля, това съвсем не означава, разбира се, че читатели не е имало и сред други слоеве на средновековното българско общество. Любознателността в никакъв случай не може да се счита за привилегия само на определени кръгове, а от книжната мъдрост е могъл да се интересува еднакво и свещеникът, и калугерът , и боляринът, и гражданинът, и селянинът. При това книгите са били писани на роден, разбираем за всички език. В това отношение средновековна България има голямо предимство пред други европейски средновековни държави, където литературен език е бил не народният и говоримият, а латинският, изучаван и познаван само от ограничен брой хора из средите предимно на църковното съсловие и монашеството. Типичната за западноевропейският свят езикова бариера, отделяща рязко един образован в латинската писменост слой от останалото население, у нас не е съществувал и това придава подчертан демократичен характер на цялата средновековна българска духовна култура.
Бие на очи фактът, че в послесловията към редица книги като техни преписвачи се сочат не духовни, а светски лица – като например Георги Граматик, Младен, Белослав, Вълчо, Стрезо, Драган, Райко и др. А това е ясен показател за свързаността на „буквеното слово” с един слой от по – обикновени хора, чиито познания по четмо и писмо са били достатъчни, за да четат, разбират и преписват книжовни творби. Не трябва да се забравя, разбира се, че при условията на феодалния строй, характеризиращ се с остри имуществени и социални контрасти, условията за ограмотяване на непривилегированите трудови хора, съставляващи мнозинството от населението, са били далеч по – неблагоприятни и че голяма част от тях така или иначе е оставала без образование. Закономерно явление в рязко диференцираните класови общества в средновековните държави е да се откроява една сравнително малобройна върхушка, която има монопол не само върху политическия, но и върху духовния живот, т.е. в сферата на просветата, на получаването на знания, на възможности за работа в областта на науката и пр. В това отношение не прави изключение и средновековната българска държава независимо от това, че както вече се отбеляза, тук не съществува характерната за западноевропейския средновековен елит езикова бариера, обусловена от наличието на два езика – народен и литературен.” (стр. 21-22)
„При положение, че е бил налице значителен слой от образовани хора в средновековна България – духовници, монаси, боляри, граждани и селяни, умеещи да се ползват от „буквеното слово”, - възниква въпросът, какви са били възможностите книгата да стигне до потребителя, т.е. да се осъществи нейната обществена реализация. И тук ние навлизаме в една действителност, която се отличава коренно от условията на нашето съвремие. Добре известно е, че през разглеждания период не може изобщо да става дума за произвеждане и разпространение на книжовни творби в такива бройки, както става това понастоящем.
При прилаганата тогава примитивна техника – да се преписва на ръка, и то само по един екземпляр – създаването на едно по – обемисто книжовно тяло, като например „Шестоднев” на Йоан Екзарх или някои от сборниците със смесено съдържание, е било наистина изключително сложно дело, изискващо много време и сили. Красноречиво свидетелство за сложността на преписваческия процес ни дават някои от бележките и послесловията към отделни книги. Виждаме в тях от една страна убеждението на преписвачите, че създаването на книгата е дело, угодно богу и извършвано с неговата помощ. И същевременно проличава тяхната мъка от тежкия и продължителен труд, свързан с много усилия и умора.
Показателни са такива изрази като например „Пиши, окаяниче Драгане, защото за греховете твоят бог те мъчи”, „Пиши, Вълчо, пиши, грешниче, и преписвай, оти ръка изгнива, а славата божия пребивава вовеки”, „Плувай, плувецо, пиши, грешни попе Петре” и др. Срещат се оплаквания от глад и студ, от неуредици, от липса на хартия, от допуснати грешки при преписването. Добива се изобщо впечатлението, че преписването на книги е премеждие подобно на плуване в бурно море, а завършекът на начинанието – дългоочакван и желан край. „Слава на тебе, господи, възкликва в заключителните си думи преписвачът на Банишкото евангелие, сякаш из морските глъбини излязох.” А преписвачът на Добрияновия миней сравнява радостта на завършилия тежък труд по преписването на тази книжовна творба с радостта на странника, който, сполетян от буря в морето, най – сетне е видял отечеството си и се е добрал до спасителното пристанище... Разбира се, в послесловията и бележките субективният елемент играе немалка роля, а известен дял се пада и на един характерен за времето си литературен шаблон. Независимо от това обаче не може от така събраните факти да не се извлече изводът, че написването или преписването на едно по – обемисто книжовно произведение е било действително трудно дело, изискващо много време, много усилия и много напрежение.
При така отбелязаните трудности около възникването на една книга и при незначителното количество екземпляри е съвсем очевидно, че през целия период на Българското средновековие (от края на IX до края на XIV в.) е била налице винаги силна диспропорция между броя на образованите хора, умеещи и желаещи да четат, и броя на книжовните произведения.” (стр. 22-23).
Източник: „Българинът в Средновековието (Светоглед, идеология, душевност)”.
Изд. „Георги Бакалов”, Варна, 1985 г.
Автор: Димитър Ангелов.
Тагове:
Прав ли е Хьойзинха? (XV в. като обяд съ...
Династията Дуло – забравените владетели ...
За българите в Средновековието (1)
Династията Дуло – забравените владетели ...
За българите в Средновековието (1)
Ден за размисъл- Трети март
Честит Национален празник, Българи!
Изпълнителният директор на Moderna получ...
Честит Национален празник, Българи!
Изпълнителният директор на Moderna получ...
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
