Любопитно интервю с Георги Константинов - Анархията (р.1933 г.). Това е един от хората, които през 1953 г. взривяват паметника на Сталин. В статията е обяснено как му се разминава смъртното наказание. Лично аз мисля, че е по-хубаво паметниците да остават за историята, но това от друга страна е бил един относително безобиден начин за изразяване на несъгласие с култа към личността на съветския вожд.

В интервюто, Константинов прави коментари във връзка със социалистическите режими, опитът на Запада да помогне на Източния лагер да се размине с криза, която би могла да засегне сериозно и западния свят, превръщането на държавния капитализъм в частен, Държавна сигурност, мафията, гушналите се партии след 1989 г., фасадната демокрация, заменянето на един колониален господар с друг, протестите от 2021 г. (от когато е и интервютото), протестиращите, властта и корупцията.

По отговорите му съдя, че е от хората, които виждат ковида като страшилището, което ни представяха медиите. Смятам за една от причините за това напредналата му възраст. Все пак по-старите и болни хора бяха по-лесни жертви на вируса, макар че не всички случаи на смърт бяха на болни от ковид (както ни се съобщаваше), а в част от случаите е спорно до каква степен ковидът е причина за леталния край, и доколко нещо друго. За мен истината беше между налаганата чрез медиите крайност (в стил "епидемия с невиждана сила") и приравняването на ковида на обикновен сезонен грип и дори отричането на неговото съществуване.

Все пак, имайки достатъчно информация за мисленето на хора като г-н Константинов, считам че той е от онези подкрепящи ваксинирането (споменава за увеличаване на производството на ваксини), които желаят ваксинацията да е единствено доброволна и осъзната (за евентуалните вредни последствия). Не задължителна или принудителна, каквато тенденция имаше по света и у нас.

В интервюто Константинов дава информация за част от своите виждания по какъв начин би трябвало да бъде устроено обществото, за да се спре пропадането му.

=============================================================================
Георги Константинов :”Нямаме народ, имаме население в насипно състояние и кандидат-гастарбайтери”!

Георги Константинов Георгиев (известен в определени среди с прякора Анархията), е български революционер анархист. Осъден е през 1953 за атентат срещу паметник на Сталин. В периода 1973-1991 е политически емигрант във Франция. Автор е на книги за анархизма и за дейността на Държавна сигурност.

Георги Константинов Георгиев е роден на 15 май 1933 г. в Горна Джумая, Царство България. Завършва математика. На 19 години организира взривяването на паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Това става на 3 март 1953 г. Два дни по-късно съветският диктатор умира. Само този факт и връзките на вуйчо му с човек от партийната власт отървават Константинов от смъртна присъда. Влиза в затвора и излежава 10 от общо 20-те години, на които е осъден. След амнистия през 1962 г. е освободен, но остава под постоянното наблюдения на Държавна сигурност. През 1973 г. успява да избяга през Югославия. Установява се във Франция и живее там до 1991 г. След амнистия се завръща в София (има задочна смъртна присъда), за да доживее старините си в България. Активен деец на Федерацията на анархистите в България, журналист от в.“Свободна мисъл“, автор на редица анархистични трудове, издател на „Шрапнел“.

Вие сте един от дисидентите в България. Критикуван сте за много от действията си, като едно от тях е желанието Ви да взривите паметника на Сталин в Борисовата градина в София. Да Ви върна към тези моменти – какво целяхте да постигнете тогава по време, в което дори все още е имало култ към личността на Сталин? Едва ли е било възможно да се вярва, че с подобно действие може да падне съветският режим. Как определяте това ваше действие години по-късно като правилно или недотам добре премислено?

– Дисидентът, според речниците, е човек, който се е отклонил от господстващото вероизповедание, вероотстъпник; инакомислещ. Това не е моят случай, аз никога не съм “изповядвал” марксленинизма и съм бил и си оставам привърженик на идеята за Световна тотална социална революция, която трябва да ликвидира всякакви “вероизповедания” и основаващите се на тях варианти и нюанси на господстващата политическа и социал-икономическа система.

В революционните си действия никога не съм бил сам. В случая с взривяването на статуята на Сталин на 3 март 1953 г. на подсъдимата скамейка бяхме 9 души. Бях осъден, като тяхен организатор. Вън от съдебния процес останаха около 600 души, предимно от Панагюрска околия, която беше в центъра на организацията, която държавна сигурност квалифицира, като “терористическа”.

Взривяването на статуята, както и други подобни акции, бяха част от бойната и психическа подготовка на членуващите в организацията за борба с диктатурата на БКП и по-точно за участието им в партизанската война, която трябваше да се разгъне в условията на очакваната по онова време Трета световна война.

Разбира се, смешно и нелепо би било да се предполага “падането на съветския режим” в резултат на подобни изолирани акции. Освен подготовката на бойците, взривяването беше израз на нашия протест срещу един от най-масовите убийци в човешката история, чиито последователи продължават да го боготворят. Останахме живи, защото диктаторът умря на 5 март същата година и в Кремъл започна така нар. десталинизация, чиито първи жертви станаха шефът на КГБ – Берия и неговите първи помощници.

Надявам се, че разбирате какъв нравствен и физически кураж изисква подобен акт, от който и сега нямам никакви основания да се чувствам неловко. В съседна Гърция Манолис Глезос, който беше свалил хитлеристкото знаме от Акропола беше обявен за “национален герой”. Ние нямаме такива претенции и изпитваме само чувството на задоволство от изпълнения революционен и човешки дълг.

Ако за нещо съм съжалявал, това е че вместо статуята, не можахме да взривим нейния жив модел. А това, че верующите в Сталин ме критикуват и днес, само му убеждава в това, колко право сме имали още преди близо седем десетилетия.

Вие сте осъден на затвор и успявате да избягате от България през 1973 г. – как стана самото бягство от страната във време, в което това е било почти невъзможно? Кой Ви съдейства това да се случи?

– Няма нищо невъзможно, когато акцията, в случая бягството, е много добре обмислено и организирано.

Помогнаха ми другари от България и Югославия, с които бяхме заедно в затвора – те ме посрещнаха на българо-югославската граница по време на един от съборите, които ставаха на браздата, и с тях, за 24 часа, прекосихме с “мерцедес” титова Югославия до италианската граница, която преминах също нелегално – с един скок през стената, която разделя Нова Горица от Гориция.

Вие сте един от дисидентите в България – разкажете малко повече за вашите спомени за режима на Живков. Как живеехте след като излязохте от затвора? С какво се занимавахте преди да избягате от страната?

– Вече казах, че не съм дисидент, нито декадент. Що се отнася до спомените ми от времето на “социализма”, съм написал мемоарите си в 9 тома (около 3500 стр.), обхващащи периода от 9 септември 1944 г. до 19 май 1991 г. – датата на завръщането ми от 18 годишна емиграция във Франция. Те са придружени от документи на 50-томното ми досие, състоящо се от пет “разработки” в НРБ и още пет – в чужбина.

От затвора излязох на 7 септември 1962 г. На следващата 1963-а записах математика и специализация информатика, след завършването през 1969 г. бях разпределен в Изчислителния Център на М-во на вътрешната търговия. Бяхме от “дефицитните кадри” – завършихме 23 души, а само за София бяха нужни около 600 информатици. На следващата 1970 година бях назначен за началник отдел “Изследване на операциите и Програмно обезпечение”, от където избягах на 15 юли 1973 г. Наверно, както и много други, ще се заинтересувате от причините за проявената “благосклонност” и “благородство” на “народната власт” към един яростен и непримирим нейн враг. Обясненията са в “досиетата”: след като копоите на ДС не можаха да ме пречупят с “тоягата”, са решили да опитат с “моркова”, като са мислили, че след като съм се оженил и са ми създали условия да правя “кариера” ще стана “по-сговорчив”. И след като това не се получи, решиха да ми устроят нов съдебен процес и този път, както се е изразил един от висшите партийни номенклатурчици, да ми видят сметката. Информиран за тези намерения на “народната власт”, аз напуснах страната – нещо, което не е влизало в плановете ми. Фактът, че се завърнах веднага след амнистията, доказва това.

Как се гледаше на режима на Тодор Живков във Франция? Имаше ли информация за това какво се случва в България и СССР?

– Обикновеният французин се интересуваше от България по-малко отколкото нашенеца проявява интереси да речем към република Мадагаскар, тоест – никак. Колкото до политическата, емиграция един от центровете на която беше Париж – особено тази, която не бързаше да се “интегрира” във френското общество – мисля, че бяхме по-добре информирани от местното население за събитията и процесите, които се разгъваха в България и в така нар. соцлагер. Това беше и естествено, тъй като разполагахме с много повече информация от тази, която беше достъпна за нашите сънародници, чиито източници се ограничаваха до цензурираната рекламна пропаганда на режима. Едно от доказателствата за тези ми твърдения са статиите, брошурите и книгите, издавани от емигрантския печат – част от които са събрани в сборниците “Барутни (по)мисли” и “С думи, вместо с куршуми”, издания на “Шрапнел”, София.

Къде бяхте на 10 ноември 1989 г. ? Къде Ви завари новината за смяната на Тодор Живков ?

–  Смяната на режима в края на 1989 г. ме завари в Париж – кризата в Източния Блок беше в разгара си, уволнението на Живков от московските му господари се очакваше от месеци, да не кажа от години и следователно не беше новина. Но, както ще покажа по-долу – то не решаваше проблемите на народа. 

 Защо се върнахте в България през 1991 г. ?

 – По същите причини, по които Ботев и другарите му слезнаха на Козлодуйския бряг, само, че времената се оказха далеч по-неблагоприятни от ботевските. Тогава, макар и мижаво, е имало въстание – априлското, и към четата му се е присъединил поне един – врачанското даскалче, готово да сложи главата си на дръвника на свободата. През 1989 г., когато народът можеше да промени съдбата си, неговата цел беше “да оцелее” – и “оцеля”! Макар и без една трета. За сега!  

Вие сте автор на книги по темата за Държавна сигурност. Да Ви попитам в обществото има мнение къде основателно, къде не, че целият преход е бил организиран предварително от служители на бившите комунистически разузнавателни и контраразузнавателни служби и от кадри на ДС. Всичко това още преди да бъде сменен Тодор Живков и под влияние от СССР. Как ще коментирате тази тема?

– Отговорът е по-сложен и едновременно – елементарен. Проблемът не е в ДС, макар, че и тя има определена заслуга за това, което се случи. Но, ако искаме да не си обясняваме историята провинциалистки – с “философията на домакинята” -трябва да разполагаме с достатъчно разнообразна и разнородна информация и с метод за обработката й. Какво имам предвид?  

През далечната 1975 г., в свой секретен доклад пред американския дипломатически корпус Хелмут Зоненфелд – заместник на държавния секретар Кисинджър от администрацията на Никсън-Форд, отговарящ за Източната политика на САЩ – заяви: “СССР навлиза в своята най-тежка криза от началото на съществуванието си. Тя засяга и сателитите му, и първата страна, в която ще настъпи социална експлозия е Полша. Кризата може да се разпространи в метрополията и колониалните й периферии, като верижна реакция от където е вероятно да обхване и Западна Европа. Ако ние позволим да се осъществи подобно революционно развитие от Тихия до Атлантическия океан, то потушаването му ще ни струва много по-скъпо от една Трета световна война. Затова, ние ще направим всичко възможно, за да убедим съветските ръководители в необходимостта от извършването на дълбоки реформи в империята. Във вътрешен план те могат да имат, като свой първообраз и предел “отворената титова смесена икономика”, а на международна плоскост – “Британското общежитие на народите”. (Цитирам по памет.)

Всичко това намери своя начален израз в състоялата се през същата година Хелзинкска конференция с така нар. Трета кошница за… “свободно движение на стоки, хора и идеи”.

Съветското ръководство обаче, олицетворявано по това време от болшевишката геронтокрация, искаше всичко да си остане по старому. Брежнев, който беше вече жив труп, вместо да се възползва от офертата и приеме подадената му ръка, не намери нищо по-умно от опита да изнесе кризата навън. “Червената” армия нахлу в Авганистанското тресавище, а на следващата 1980 г. в Полша избухна предвещаваната от Зоненфелд колосална социална криза. Този път класовата борба на полския пролетариат се увенча със създаването на нелегален синдикат, който събра 10 милиона членове. На своя първи Конгрес през септември на следващата 1981 г. “Солидарност” прие революционна програма, в която се прокламираше превръщането на Полша в Самоуправляваща се Република. Същевременно Конгресът отправи апел за солидарност до пролетариите в СССР и останалите “народни демокрации”. На път бяха, особено, ако събитията се развиеха по образеца на унгарската революция от 1956 г., да се сбъднат най-мрачните пророчества на Зоненфелд. Тогава, със задружните усилия на “Запада” и “Изтока”, се направи всичко възможно, за да се унищожи революционният потенциал на автономния синдикат. За целта бе създаден нов “Свещен съюз” между Москва, Вашингтон, европейската социалдемокрация, Ватикана и спец-службите, който даде карт бланш на Ярузелски, да арестува 45 000 активни синдикалисти и да подготви сцената за колаборационистите от рода на Лех Валенса с неговите приятели-интелектуалци Адам Михник, Яцек Курон и т.п. След това, в продължение на осем години, с тяхна помощ беше извадено революционното жило на полския пролетариат, за да се стигне до сядането на легалните “опозиционери” с номенклатурата около “Кръглата маса” в 1989 г., изборите и създаването на “първото демократично правителство” с активното съдействие на SB – полската държавна сигурност. Тя бе последвана от серия подобни “маси” и комбинации в останалите източно-европейски страни. Около тях насядаха палачи, малко жертви и много… доносници. Една по една техните диктатури “падаха”, но това ставаше с взаимната договорка и споразумение в Малта – “на високо равнище”, с които капитулацията беше възнаградена. В условията им влизаше да няма процеси срещу виновниците за всички престъпления и катастрофи и да не се посяга на богатствата, а от там и на… властта им. (Днес, в България те “властват” дори и в “светия синод” начело с днешния патрика – доносник на ДС.)

Когато през същата 1989 г. Михаил Горбачов и идеологът на “перестройката” Александър Яковлев посетиха Източен Берлин по случай “тържествата” за 40-годишнината от създаването на така нар. ГДР, на въпрос на нейния туземен наместник на Москва – Ерих Хонекер: – Другари, защо отстъпваме без бой?

Яковлев отговори: – Защото у нас в СССР зрее революция, в сравнение с която октомврийската ще прилича на буря в чаша вода…

След две години дойде редът и на СССР – “Студената война” и болшевишката контрареволюция завършиха с разпускане на “съюза”, забрана на компартията, установяване на “пазарна икономика” с фасадна демокрация и “мирна” трансформация на номенклатурата в “червена” олигархия.

Сбъдна се още едно друго пророкуване. В едно свое интервю от 1982 година пред германския седмичник “Шпигел” военният министър на САЩ от първия мандат на Рейгън – Каспар Уаинбъргър беше казал: “Скоро СССР ще слезе от сцената, но не с гръм и трясък, а… със скимтене.”

Така Западът гарантира “мекото кацане”, властта и парите на обуржоазените мутанти на държавно-капиталистическата класа, с което завърши най-дългия 75-годишен път в историята от “презрелия феодализъм” до монополистическия капитализъм, посредством обратния “мирен преход” от държавния капитализъм и неговата диктатура до пазарната или по-точно мафиотската демокрация…

Цената, в човешки жертви и разруха, която бе заплатена от нашите народи през този “мирен преход”, е по-висока от участието им в двете световни войни! Както казах: за 30 години българският народ беше “съкратен” от 9 на 6 милиона. Дори най-кървавата революция не можеше да вземе и 5 % от тези жертви!

Такъв е “безкръвният” баланс на извършената социална подмяна от бившите български “комунисти” при предумишленото, активно и доминиращо съучастие на “освободителите” от капиталистическия Запад… Всичко, което се случи от тогава до днес, е напълно… “естествено”. След като номенклатурата съхрани почти всички свои позиции вътре в страните на бившите Варшавски договор и СИВ (с цената на капитулацията в “Студената война”) и народът блееше: “45 години стигат!”, “Ю-на-ци!”, “Долу член 1-ви!”, “Мирен преход!” и ред други подобни политически премъдрости, нищо по-различно от това, което го сполетя, той не можеше да очаква! Ако една господстваща класа не бъде ликвидирана, като класа, тя с нейните мутанти и разноцветни изтърсаци, ще продължат да господстват “в нова премяна”, “под вънкашност чужда” с готовност да изядат… още “45 зелника”. Това е моят кратък отговор на вашия седми въпрос.

 Трябваше ли да се извърши лустрация в България и ако да, то защо не се случи?  И Трябва ли да се извърши сега, 30 години по-късно? Това е едно от исканията на протестиращите?  

– Защо “лустрацията” не се “случи”, трябва да е станало ясно от предишния ми отговор, но това, че тя продължава да е “едно от исканията на протестиращите – 30 години по-късно” е много жалко. Това искане е свидетелство за пропиляното историческо време и за абсолютното неразбиране на станалото и ставащото, което обещава занапред още по-мизерни и безизходни години. Защо? Да искаш “лустрация” на една класа, която, сменяйки имперските си чорбаджии и формата на собствеността си (от държавна в частна или обратно), беше съхранила господството си във всички сфери на живота – от синода, науката и изкуствата до финансите, икономиката и вътрешната политика е много повече от нелепост. Това, което все още може да има някакъв смисъл, да се надяваме, че не е станало вече безнадеждно късно, е бавната, трудна и неблагодарна работа за създаване на критична маса на революционния потенциал, което е условие sine qua non за създаването на НАРОД. Защото Народ ние нямаме, имаме население в насипно състояние и кандидат-гастарбайтери.

През 2007 г. тогавашният лидер на СДС и бивш президент Петър Стоянов Ви предлага за член на новосформираната комисия по досиетата, но вашата кандидатура в крайна сметка е отхвърлена от Националната служба за сигурност. Съжалявате ли и каква причина Ви беше изтъкната? Официално сте отхвърлен заради терористични действия?

– Защо Петър Стоянов издигна моята кандидатура през 2007 г. за “Комисията по досиетата” можете да питате него, колкото до мене – аз не съм проявявал нито за момент наивността да вярвам, че в “така създалата се обстановка” в БГ и съотношение на сили, мога да бъда допуснат до тайните (и престъпленията) на ДС. Това може да се провери лесно от тогавашните ми многобройни медийни интервюта. Приемайки да участвам в демократичното театро исках да покажа, че ръководната роля на бившата номенклатура и нейните “органи” не е отменена. За съжаление малцина го разбраха, а мнозинството отказа изобщо да го проумее, макар че разигралите се номера и изяви доказваха това по един безспорен начин. Аз и сега мисля, че само такова разбиране можеше да се превърне в началото на края на нескончаемия “мирен преход”…

Моят въпрос трябваше да се решава от държавните институции и “основните политически сили”, които се скриха зад “спец”-службите, оставяйки делото в техни ръце. За да подчертая залога на експеримента в едно от тези интервюта, между другото, бях казал:

– Който е против моята кандидатура, е за държавна сигурност…

Какъв беше “баланса”?

Това, че н-ка на НСС (наследница на “закритите” Шесто и Второ Главно У-ние) ген. Иван Драшков – бивш офицер на ДС – направи и невъзможното, за да докаже, че съм “терорист”, намирам за нормално и не ме изненадва (за негово извинение дори мога да кажа, че на въпрос на бившия директор на Архива на ДС – полк. Серафим Стойков: Защо е излъгал? – той отвърнал, че върху него бил упражнен силен натиск, без да уточни от кого). Не ме учудва и това, че една пачавра, оглавяваща тогава ДКСИ (Държавната Комисия по Сигурността на Информацията) го улесни, като заяви, че в досието ми имало “предостатъчно доказателства за моята съпричастност към международния тероризъм”, но не можела да ги публикува, тъй като били “класифицирана информация”.

С техните “доклади” парламентарната Комисия по обществен ред и вътрешна сигурност си изми ръцете и анулира кандидатурата ми. Нейният председател Николай Свинаров, въпреки съпричастността си със “сигурността”, се беше почувствал неудобно в ролята на палячо и напусна заседанието, а заместницата му – Татяна Дончева, тогава от БСП – заяви, че на такива като мене можело да се даде и най-високия орден, но в никакъв случай не трябвало да се гласува доверие, защото предвид миналото ми не съм можел да бъда обективен към копоите на ДС. (И това въпреки недвусмисления отговор по време на интервюто ми пред въпросната комисия, с който декларирах, че ще се отнасям към тях със същата безпристрастност, с която ентомологът се отнася към своите насекоми!)

Не са за винене и депутатите на БСП (нали някой от “класиците” беше казал: всеки партиец – чекист и обратно!), нито тези от така нар. ДПС, които во главе със своя шеф Медю Доганов бяха до един доносници на ДС. Това е валидно и за НДСВ-то на бившия цар, който бе доведен от Мадрид от началства на същата тая “бивша” служба, която му осигури всестранен комфорт, включая и паричен, чрез “честния частник” – покойния Илия Павлов, царство му небесно.

По-интересно е друго! Същата негативна позиция заеха и “опозиционерите” на Иван Костов и Анастасия Мозер, а от парламентаристите на СДС ме подкрепиха само 7 души, против които застана другата им половина, оглавявана от Надежда, тогава още алиас Михайлова.

“Така че”, ако броим Свинаров за половин глас, за държавна сигурност се оказаха 240 – (7 и Ѕ) = 232 Ѕ дУпЕтати от 40-то народно събрание. След този недвусмислен резултат Петър Стоянов напусна поста си на председател на СДС, а малко по-късно се оттегли и от “активния политически живот”. Явно беше му дошло в повече участието в полицейския цирк.

Защо според Вас България е една от малкото държави където след смяната на режима бившата комунистическа партия спечели изборите за Велико Народно събрание, което да състави нова Конституция, заменяща тази на комунистическия режим? На фалшификация на изборните резултати, неголяма подготвеност от страна на останалите партии (най-вече на СДС и демократите) или на волята на избирателите?

– Ако не желаем да бъдем лъгани, трябва да престанем да вярваме на фалшивите “новини”. Във всички колонии на бившата “Империя на Злото” – навдякъде, СПЕЧЕЛИ МУТИРАЛАТА НОМЕНКЛАТУРА! Дори един “птичи поглед” ще покаже, че във всички области на държавния и икономически живот на “соц”-страните се бяха настанили и господстваха, ако не величията на бившата партийна, административна, стопанска и военно-полицейска бюрокрация, то техните дечица и внученца. “Вторият ешалон” на червената буржоазия се образува от нейните доносници и едва ли би могло да е по-различно, след като по сведения на същата “Комисия по досиетата” броят на вербуваните от ДС за 45 години бе достигнал главозамайващата цифра от 2 500 000 резиденти, агенти, секретни сътрудници, явочници, доверени лица, доброволни заявители и прочее доносници. Една щателна проверка на произхода на политическите “елити” може да покаже кои са и от къде идват участниците в тридесетгодишния политически кадрил на стотиците партии, които бяха създадени по време на “прехода” – “Те”, и техните наследници, са навсякъде около нас – “на всеки метър”, дано да не е “до края на света”!