ПРАВОСЛАВНО СЛОВО № 1-4 / 201

ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ ЗА

БЛАГОВЕРНИЯ ЦАР ПЕТЪР

по случай 1070-годишнината от праведната му кончина

 

/Бел. моя: Извадки от с.2 до с.6/



 

Свети цар Петър бил син на великия български княз (цар) Симеон, който царувал в Преслав от 893 до 927 г., и внук на просветителя на България - свети княз Борис. Още от първите дни на живота си Петър бил възпитаван в дълбоко благочестие и християнски добродетели. Много е вероятно баща му да го е готвел за монах и учен, тъй като той бил втори син - първи от втората жена на цар Симеон [4]. Не са известни причините, поради които Симеон решил да отстрани от престолонаследието първородния си син Михаил, когото постригал за монах. За настойник на младия Петър (предполага се, че тогава не е бил навършил пълнолетие) Симеон определя опитния държавник и близък свой роднина (шурей) Георги Сурсувул.
 

През лятото на 927 г. в Източна Тракия е проведена нова българска офанзива, при която са разорени редица византийски селища, включително гр. Виза. Мнозина от тамошните жители били откарани в плен. Според „Житието на св. Мария Нова" [5], този поход бил извършен с по-голяма жестокост от предишните. В Константинопол като таен посланик бил изпратен монахът от арменски произход Калокир, който имал задачата да предаде хрисовул от цар Петър до император Роман I Лакапин [6] с предложение за мир и династичен брак. Според някои византийски автори, тази стъпка е била предприета от българска страна поради страх от ответно нападение, продиктуван от суша, поява на скакалци и глад в България, както и от опасения за евентуална агресия от страна на маджари, хървати и ромеи. Такива мнения, изказани десетилетия по-късно, обаче не отговарят на историческата действителност - по това време войната с хърватите е приключила и няма нападения от страна на маджарите. Затова най-правдоподобно изглежда обяснението, че всъщност военните действия са били предприети с цел да се сключи мирен договор, който без подобна подготовка вероятно би изглеждал на византийците като проява на слабост.
 

Според една от версиите, мисията на монах Калокир е била тайна поради съществуващите противоречия в обкръжението на царя и делението сред болярите на две партии, едната от които била за продължаване на войните, а другата - за тяхното прекратяване и за сключване на мир с Византия. Данните обаче сочат, че голяма част от високопоставените лица в Преслав са били единомислени в това отношение и са искали политика на мир. Такива са били кавханът [7] Георги Сурсувул, ичиргу-боилът [8], Мостич, калутарканът [9] Симеон, сампсисът [10] Симеон, както и миникът [11], маготът [12] и други лица. Това повдига тезата, че е възможно арменецът Калокир (сънародник на императора) да е бил изпратен от последния преди години с мисия да склони българите към мир, а сега всъщност да се завръща с дългоочаквания положителен отговор.
 

Изтощението от тридесетгодишните двустранни войни било общо, затова император Роман с радост приел предложението за сключване на мирен договор, като изявил готовност да приеме всички условия. Отговорът му бил донесен от двама негови пратеници - монахът Теодосий Авука и клирикът Василий Родоски - едни от най-добрите дипломати на империята, които пристигнали в Месемврия по море [13]. След тези предварителни подготовки, в края на лятото на 927 г. лично Георги Сурсувул отишъл в Константинопол да уговори условията за сключване на мира. В споразумението между двете страни влизали следните точки: 1) Византия отстъпвала на България почти всички земи, отвоювани от Симеон; 2) тя трябвало да плаща ежегоден трибут (данък) на северната си съседка; 3) българският държавен глава за първи път бил признат за цар; 4) призната била независимостта на Българската Църква и била въздигната в патриаршия и 5) внучката на император Роман Лакапин - Мария, дъщеря на най-големия му син Христофор, била обещана за съпруга на българския цар. Подобни успехи на българската дипломация са единствени по рода си в историята. При това трябва да се отбележи, че подписаният дълбок мир, който обикновено се сключвал за 30 години, продължил цели четири десетилетия, какъвто случай няма в историята нито на Второто, нито на Третото българско царство. Императорът не само признал Петър за цар на българите, но и го провъзгласил за най-близкостоящ до василевса на ромеите, като по този начин българският цар заел по-високо място дори от франкския император. Византия отстъпила от вековната си забрана да дава царски дъщери за съпруги на „варвари". Тази отстъпка трудно можело да бъде преглътната: 20 години по-късно Константин Багренородни продължава да недоволства срещу такъв недопустим според византийските разбирания брак. Признаването на българския духовен глава за патриарх прави Българската Църква шестата по ред патриаршия след вековната пентархия, според която имало само пет патриаршии - Римска, Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Иерусалимска. „Държави като Сърбия (до 1219 г.) и Русия (на практика до средата на XV в.) векове наред нямали собствена Църква. Руската Църква с многобройното си паство била оглавявана от митрополит, назначаван от патриарха в Константинопол. Патриаршески сан сръбският духовен глава добил, и то с решителната подкрепа на Българската патриаршия, едва през 1346 г., а руският - през 1589 г." [14] Извоюваната автокефалия на Българската Църква само няколко десетилетия след покръстването на народа ни е уникален факт в средновековната и новата история.

За подписването на мирния договор в Константинопол пристигнал самият цар Петър. На 8 октомври 927 г. в църквата „Св. Богородица при живоносния извор" (Пиги) той бил венчан с Мария от Константинополския патриарх Стефан II. Кумували българинът Георги Сурсувул, вуйчо на цар Петър, и протовестиарият Теофан – от византийска страна. Принцесата получила името Ирина, което на гръцки означава „мир", в знак на надеждите, че този брак ще бъде гаранция за мира между двете държави. След това, съгласно обичая, протовестиарият Теофан отвел обратно в Константинопол младата невеста. Сватбените тържества продължили три дни. На третия ден император Роман уредил бляскава трапеза край Златния рог. Мястото било застлано с копринени тъкани. Там се веселели поканените, докато двамата владетели - император Роман и цар Петър - се угощавали на императорския кораб, който бил закотвен на близкия бряг [15]. На един от пировете българските гости изискали Христофор да бъде смятан вече за втори в империята след баща му Роман Лакапин. Императорът се съгласил с това. Макар навярно да е искал да използва случая, за да издигне като евентуален наследник собствения си син вместо Константин VII Багренородни, той обаче е допуснал намесата на чужда държава в делата на Византия.
 

Цар Петър проявил в брака си присъщите му добродетели вярност, целомъдрие, търпение и постоянство. Той останал предан на Мария-Ирина за цял живот. Не случайно един български източник твърди, че през целия си живот цар Петър „нямал грях с жена" [16], т. е. съпружеският му живот бил наистина образцов. Цар Петър е един от малкото владетели, останал верен до гроб на своята съпруга. Скоро след смъртта на Мария-Ирина той приел монашество. Някои историци твърдят, че с въдворяването на Мария-Ирина в преславския дворец бил насаден византинизмът с всичките му отрицателни прояви. В началото тя често посещавала Константинопол, което се тълкува не само като израз на дъщерна привързаност . Завръщала се обсипана с почести и подаръци. Говорят, че тя ги получавала, защото редовно информирала императора за тайните на българския двор. Но даже да е било така, трудно е да открием в действията й престъпен умисъл – тя оставила след себе си добър спомен за примерна съпруга и майка.

Възпитала синовете си като истински българи, въпреки продължителния им престой в Константинопол. Царица Мария украсявала българския престол близо 40 години - твърде дълго за пълния с превратности Х век. Родила на цар Петър трима синове и две дъщери, всичките рожби на искрената им любов [17].


*Източник на горния текст: "ИСТОРИЧЕСКИ СВЕДЕНИЯ ЗА
БЛАГОВЕРНИЯ ЦАР ПЕТЪР по случай 1070-годишнината от праведната му кончина"
Линк: https://hristianche.ucoz.com/car_Petar.pdf



Мой коментар: Твърде марксистки по своя дух са твърденията (включително на историци), че ако е било толкова добре при цар Петър, то видиш ли е нямало много хора да бягат по манастири и планини, да стават монаси и отшелници, нямало е да се появи богомилството. Нямаме статистика колко народ е търсел алтернативен начин на живот в монашеско усамотение. Но дори и да приемем, че монасите са си живеели добре, защото селяните им са работели, а те са се отдавали на ядене, пиене, разврат и имотни сделки не бихме могли да кажем същото за отшелниците - онези, които е трябвало сами да оцеляват извън цивилизацията. Със сигурност далеч не всички монаси са водили живот в разрез с християнските и манастирските правила. Презвитер Козма в "Беседа против богомилите" (X век) се спира на лошите примери сред духовниците. Но има ли изследване от онази епоха, което да може по категоричен начин да ни покаже каква част от монасите са живеели достойно или недостойно? Риторичен въпрос. Може би повечето обитатели на манастирите са се придържали към правилата.

Колкото до ересите - тях винаги ги е имало! Земният живот, особено в онази епоха, не е идеален и винаги може да се намерят причини за недоволстване, за формиране на еретични и бунтовни групи. Не казвам, че животът на народа е бил песен. Нито, че критиците са нямали своите основания. Но като изходим от това за коя епоха говорим, като вземем под внимание общото развитие на света (нрави, наука), като отчетем  и че тогава 40 г. като цяло живеем в мир (голямо за онова време постижение), то виждаме следното: едно от безспорните основания времето на Петър I да се брои като част от Златния век. Ако народът не оценяваше качеството на петровото управление, нямаше по-късно трима други владетели да приемат името Петър. Нещо, за което аз самият не се бях замислял до преди месеци и което навярно рядко някой отчита: епохата е била набожна. Силен религиозен дух. Едно младо християнско общество е било българското тогава. Много хора малко или повече са се замисляли за спасението на душите си. И ето може би главната причина за това да се увеличат отшелниците и богомилите. Желанието да спасиш безсмъртната си душа и поемането по един или друг път в стремежа към изпълнението на тази силно пропагандирана през средновековието цел. Не толкова някакви особености на материалния живот, както дълго време се е внушавало от българските историографи. Самият цар е бил със сериозно влечение към религията, подкрепял е духовният живот (част от причините православната църква да го канонизира за светец). При Петър българите са живеели по-добре, отколкото при други владетели (наши и чужди) преди и след него.

-------------------------------------------------------------------------------------------------


Бележки към текста (hristianche.ucoz.com):

4. Има предположения, че дори е бил трети син на Симеон.
5. Гръцки извори 3а българската история. Т. V, 1964, с. 75-81
6. Роман I Лакапин - византийски император (920-944 г.).

7. Кавханът в прабългарската държава е бил един от шестте висши боили, които заедно с хана образували Съвета на седемте - върховния орган на управление на държавата. Той бил втори в държавата след хана и понякога го замествал.
8. Ичиргу-боил - основна негова функция била „управител на вътрешните крепости". Нему били подчинени всички военно-административни служители, които се намирали в областта, както и военните формации в нея. В повечето случаи ичиргу-боилът изпъква като военен предводител. Успоредно с това той е имал съдебни и дипломатически функции
9. Калу-таркан - висш администратор, отговорник за дворцовите обреди и ритуали.
10. Сампсис - писар, секретар. Титла, давана на представители на прабългарската аристокрация, изпълняващи дипломатически и други мисии.
11. Миникът е военноначалническа титла, вероятно равна на хилядник.
12. Магот(ин) - старши, висш сан.
13. Месемврия била българско пристанище още от 812 г.
14. Павлов, Пламен, Христо Темелски. Българи светци.
15. Георги Амартол. Временник. - В: Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Летописи, жития, богословие, риторика, поезия. С., 1996. - Цит. по:

http://www.kroraina.com/knigi/zv/zv6_5.html.

16. Български апокрифен летопис от Х1 в. - Цит. по: Тъпкова-Заимова, В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996, с. 196.
17. Добрият цар Петър и императорската внучка Мария. - http://kin-bg.com/index.php/2009-12-15-09-03-32/352-2010-01-01-20-32-27?format=pdf.

 

В едно време, в което държавният глава е бил много по-голям авторитет от сега изглежда логично един цар с по-силно изразена религиозна ориентация да е допринесъл за засилване на религиозния дух в обществото. И този усилен религиозен дух при едни поданици да е намерил израз в едни форми, а при други поданъци - в други форми. Разрастването на другите форми (алтернативните) да е било улеснено от материалните трудности, които винаги са съществували е логично. Но това не означава, че при Петър е станало по-зле, отколкото е било преди това при Симеон, Борис и т.н. Нито означава, че България е била някакво лошо изключение, а пък останалият свят видиш ли е предлагал много по-хубав живот на обикновените хора. Както вече казах, народът в своето мнозинство, противно на автори от много по-късно време, е оценил подобаващо петровата власт.

Зарадва ме публикацията ти за цар Петър. Но би била по-пълна, ако бе съчетана с исторически сведения и за братята му Йоан /св. Иван Рилски/, и Венеамин /Боян Мага/... Както и за разцвета на богомилството по това време в България, и "разпространението" му в Европа. Бих препоръчал да се запознаеш с публикациите на доцент Веселина Вачкова за богомилството по земите ни. Както и за потушения опит на Симеон и тримата му споменати сина за промяна на парадигмата: аристократи разсипници и висши дуОвници лицемери в съюз да пилеят в свръх потребление благата човешки в държавни системи на привилигировани да властват и издевателстват над "неравнопоставени" извън кръга на "свише" благословените иерархично поставени безнравственици, воюващи и сплетничащи помежду си императори, царе, князе, патроси, високопреосвещенства и разни там темерути, уж свише / от Бога / званци... Надявам се да ти бъде интересно. Приветствам те.