ПРОДЪЛЖЕНИЕ... Последната част от дългата статия на Явор Тарински, която допълних с някои коментари и пояснения.

====================================================

Политическа алиенация

Предложеният модел за пряка демокрация може да функционира само ако хората искат да участват колективно в самоуправлението на обществото. Но тази воля за вземане на нещата в нашите ръце не е някаква окултна сила, появяваща се и изчезваща по мистериозен начин. Политическата алиенация в съвременното общество не се поражда само от факта, че съществуващите институции, поради самата им структура, правят „технически невъзможно” самото изразяване или прилагане на политическата воля на хората. Съвременната политическа алиенация се поражда от унищожаването на тази воля още в нейния зародиш, попречването на нейния растеж и подтискането на всеки обществен интерес. Няма нищо по-цинично от мърморенето на „загрижени” либерали, оплакващи се от „политическата апатия на хората”, апатия, която предложената от самите тях социална и политическа система всекидневно пресъздава.

/Бел.на Х.Х.: Фактът, че на последните парламентарни избори гласуваха 33% от имащите право на глас, че 3% са посочили "не подкрепям никого" и че има няколкостотин хиляди купени гласове по категоричен начин показва, че за тази "алиенация", т.е. за това отчуждение от политическия живот в страната са виновни управляващите през изминалите 35 г. Може би такава им е била и целта. Възниква въпросът доколко състоятелна е системата, поне в сегашния си вид. Огромният брой негласуващи е показателен за качеството на управление. И няма изгледи гласуващите да стават повече./

Това подтискане на политическата воля произтича колкото от съдържанието на модерната „политика”, толкова и от средствата, достъпни за политическо изразяване. Това е непреодолимата пропаст, която днес разделя „политиката” от реалния живот на хората. Съдържанието на съвременната „политика” е „по-добрата” организация на експлоатацията на обществото. Нейните изразни методи непременно са мистифицирани: те прибягват или до преки лъжи, или до безсмислени абстракции. Светът, в който се случва всичко това, е свят на „специалисти”, сделки и „технокрация”.

Всичко това радикално ще се промени в едно автономно общество, основано на пряка демокрация. С премахването на експлоатацията, съдържанието на политиката ще бъде по-добрата организация на съвместния ни живот. Незабавен резултат ще бъде различното отношение от страна на обикновените хора спрямо публичните дела. Политическите проблеми ще бъдат проблеми на всички, независимо дали става дума за работно място или регионални въпроси. Хората ще започнат да чувстват, че техните грижи имат реално въздействие и скоро промененото възприемане ще стане очевидно за всички. Методът на изразяване на новата политика ще бъде насочен към разрешаването на реалните проблеми да е достъпно за всички. Пропастта, разделяща „политическите дела” от всекидневието на хората ще бъде напълно премахната.

Но как ще стигнем дотам?

Изграждането на пряко-демократична автономна система няма да се случи за една вечер. Очакването на революция, която по почти метафизичен начин да донесе промяна, няма да ни отведе далеч, по-скоро ще даде оправдание на хората да бездействат. Но дори и да настъпи някаква революция, не бива да забравяме предупреждението на Корнелиус Касториадис, че в критични ситуации обществото няма време да изработва чисто нови решения; точно обратното, то се обръща отчаяно към готовите структури, които вече са били реализирани, дори и в ограничени размери, и към политическите предложения, които може и да са били скрити от доминиращата идеология, но никога не са изчезнали напълно [5].

/Бел.на Х.Х.: Изводът е, че няма особен смисъл от една или друга форма на социална революция, ако не е налице определен минимум от предварителна подготовка. Най-малкото в съзнанията на достатъчно много хора./

Политическата воля за участие не се появява изведнъж, тя се изгражда и поддържа чрез всекидневна практика. Доминантните структури, в които живеем, възпитават подчинение и безкритичност. Учат ни да приемаме йерархичността като догма. Докато прекарваме по-голямата част от времето си в тези структури, каквито и промени да се случват, каквито и революции да настъпват, нашето въображение ще бъде доминирано от логиката, възпитавана от доминантната система. Това поражда порочен цикъл, изход от който ни предлагат хоризонталните структури като кооперативи, колективи и общностни асамблеи, основани на равнопоставеност и пряка демокрация.

Вместо да изкарваме прехраната си в някоя компания, доминирана от тънък слой ръководители, разпореждащи се с мнозинството изпълнители, можем да започнем колективна инициатива с други хора, в която всички да са съсобственици, всички да участват в решенията, според степента на засегнатост и така да се прехранваме. А там, където живеем, вместо да пишем писма с оплаквания до местните власти, можем да организираме локални асамблеи, на които колективно да търсим и прилагаме решения, засягащи местата, в които живеем.

Тези хоризонтални структури са своеобразни университети, запознаващи хората с логиката на самоорганизацията и самоуправлението чрез практика. Тази гражданска активност поражда политическо съзнание и показва на участниците в тези инициативи, че пряката демокрация не е просто някаква мъглява утопия, а нещо, с което може да решаваш проблемите си тук и сега. И колкото повече тези хоризонтални структури се развиват и размножават, и колкото повече хората виждат полза от тях, толкова по-близо ще сме до едно пряко-демократично автономно общество.

На практика

Нови светове са не само възможни, такива вече съществуват.

Раул Зибечи

Когато говорим за общество, основано на пряка демокрация, солидарност и нейерархичност, най-често чуваме в отговор, че това звучи много добре, но е неосъществимо. Истината е, че по-голямата част от хората, които срещаме в нашето ежедневие не знаят, че има примери за такива общества, реално съществували, както в миналото, така и съществуващи и функциониращи днес. Това е вследствие на медийното мълчание за съвременните хоризонтални практики, оплюването от страна на политици и технократи на тези от тях, които все пак успеят да изплуват на повърхността на медийния мейнстрийм и многократното пренаписване на историята от силните на деня. За това тук ще разгледаме накратко само някои от множеството примери от миналото и настоящето, които чрез практиките си доказват, че друг свят е възможен.

Самата концепция за демокрация се заражда в Древна Атина преди близо 2 500 г. На гръцки "демос" означава "общност", "хора", a "кратос" – "власт да решаваш". Следователно "демос-кратиа" означава "власт на хората да решават". Основните решения в древноатинския полис се вземали от всички граждани (около 30 000 души) на обща асамблея (ekklкsia). Асамблеята изпълнявала четири основни функции: издавала изпълнителни становища (постановления като решение за започване на война или издаване на гражданство на чужденци); излъчвала някои длъжностни лица; издавала закони; и играела ролята на съд за политически престъпления. Втората институция, която играела основна роля в политическия живот на Древна Атина, е т.нар. Буле (boulē) – съвет, занимаващ се с администрирането на ежедневните дела на града. След реформите на Клистен членската маса на булето нарастнала на 500 души, избирани на случаен принцип измежду всички граждани.

Парижката комуна е един от най-бележитите примери за съществувал модел на пряка демокрация. Въпреки че на 27 май 1871 народният бунт е смазан от държавната френска армия, в продължение на няколко месеца Париж е управляван от своите жители. Комунарите, чрез квартални асамблеи, са се грижели за важната локална администрация. Тези асамблеи излъчвали делегати, отзоваеми по всяко време, които съставляват децентрализирани съвети, които, федерирайки се помежду си, ефективно са координирали производството и дистрибуцията в градското пространство.

Век по-късно, през 1980, в Куанджу, Южна Кореа, се вдига т.нар. Куанджунско народно въстание. Предпоставките за него са авторитарното правителство и ширещата се бедност сред народа, а конкретна причина стават извращенията на паравоенни отряди, насочени срещу протестиращи. Жителите на Куанджу се вдигат на бунт, изтласквайки военните части извън града. Въстанието трае само седмица, но през този кратък период възникват общи квартални асамблеи, които дават глас на обикновените хора. Федерирайки се помежду си, тези основни институции на пряката демокрация поддържат реда и организират дистрибуцията в едномилионния град. Въстанието е потушено от правителствените сили на 27 май - същата дата като падането на Парижката комуна.

Друг пример от историята са практиките, възникнали по време на Испанската гражданска война в периода между 1936-39. В този отрязък от време жителите на Барселона успяват да изтласкат властите извън града и започват да се самоорганизират и самоуправляват. Общи асамблеи в кварталите и на работните места координират производството, дистрибуцията и всички обществени услуги. В продължение на 3 години двумилионния град е управляван на принципите на федерализма, пряката демокрация и солидарността. За успеха на този модел говорят ласкавите слова на писатели като Джордж Оруел и Себастиан Фор, които му посвещават цели книги.

Един пример от настоящето за общество, основано на демократични и нейерархични принципи, са хората Куна, населяващи 50 малки острова, част от архипелага Comarca Kuna Yala. Той се намира в Тихия Океан, между Колумбия и Панама. Те спечелили своята автономия след кървава съпротива срещу колониалната политика през 1925. Днес 70,000 Куна се справят с ежедневните си работи чрез сложна система от пряка демокрация, която федерира 500 различни автономни общности, които участват в общ конгрес на Куна, който се събира веднъж на всеки 6 месеца. Всяка общност и всеки населен остров имат свои вътрешни правила и наредби и са напълно независими от останалите; единственото изискване е да изпращат четирима делегати на общия конгрес, за да координират и изработват решения, които засягат всички в района.

Безимотното работническо движение (или съкратено от португалски – MST) е друг пример за самоуправляващо се общество от настоящето. Намиращо се в Бразилия, това движение наброява около 1.5 милиона безимотни селяни. Основна негова дейност е окупацията на земя. Както окупацията, така и работата по окупираната земя се извършват чрез система от пряка демокрация и самоорганизация. MST е изцяло хоризонтална организация, без лидери, основана на дискусии и консенсус. Основната организационна единица са асамблеите на всеки 10-15 семейства, живеещи в лагер на MST или в нелегално окупирана територия. На нея се избират по един мъж и една жена, които да представят местната асамблея на общата такава. Важно е да се отбележи, че всеки член на семейство, част от MST участва в асамблея.

В индийския щат Махаращра се намира самоуправляващото се селище Мендха. Неговата автономия води началото си от съпротивата на местните срещу изсичането на горите им от корпорацията Ballarpur Paper Mills. При съпротивата си, местните жители развили система, базирана на пряка демокрация и самоорганизация. Днес върховен орган на селището е местната асамблея, съставена от поне двама възрастни от всяко домакинство (поне един мъж и една жена). Но всички могат да посещават срещите, независимо от пол и възраст. Асамблеята се провежда поне веднъж месечно и въпросите се дискутират и решават докато не се постигне консенсус. Асамблеята служи и като уред за уреждане на конфликти на местно ниво. За по-мащабни такива се свиква съвет от околните 32 селища с делегати от всяко. Около 1,500 такива селища из цяла Индия са забелязани да поемат такива стъпки. В тези села правителството официално се бои да влиза.

В Рохава* днес също се прилага на практика една прякодемократична система. В центъра на тази социална система са комуните (т.е. общи асамблеи), съставени от квартали, населявани от по 300 души. Комуните излъчват съпрезиденти, които участват в кантоновата администрация. Във всяка комуна функционират по пет или шест различни комитета (подобно на работни групи). Комуните работят по два начина. Първо, те разрешават проблеми бързо – например технически и социални такива. Второ, комуните позволяват на всички от обществото пряко да участват във взимането на решения. Координацията между комуните се осъществява на няколко нива от федеративни структури: регионални и градски съвети и кантони.

Последният съвременен пример, който ще разгледаме тук са общностите на сапатистите, населяващи планините и джунглите на Чиапас, Мексико. През 1994, след приемането от мексиканското правителство на NAFTA[6], сапатистите се вдигат на бунт и се организират в автономни общини, основани на традициите на прякодемократично самоуправление на коренните жители. Местните асамблеи, основна институция на общините, изпращат редуващи се делегати в районните съвети, които след това колективно решават въпроси относно производство, дистрибуция на блага и т.н. За 20-те години, през които сапатистките общности се самоуправляват, стандартът на живот в тях значително се е повишил - вече техните членове имат достъп до здравеопазване, питейна вода, образование и електричество (услуги, които допреди това са били само далечна мечта в един от най-бедните райони на планетата).

Всички тези примери са доказателство, че друг, по-справедлив начин на социална, политическа и икономическа организация е възможен и негови разновидности са били и продължават да се прилагат на практика в различни краища на света. Тяхното "изкопиране" в нашето общество би било грешка, защото формите възникнали в примерите, посочени по-горе, са приспособени към и кореспондиращи на специфични културни, антропологически, геополитически и други характеристики. Но те могат да ни послужат като източник на вдъхновение и идеи, които да ни напътстват в изграждането на наши собствени институции и практики, съответстващи на особеностите на нашите общества. И преди всичко те ни дават увереност, че различни форми на пряка демокрация съществуват, че тя не е утопия, и което е по-важно, че би могла да се приложи още тук и сега.

За основа на настоящия текст бяха използвани материали от книгата на Корнелиус Касториадис „Workers" Councils and the Economics of a Self-Managed Society” (1972 г.)**

Бележки:

[1] Колегията от пет ефори, установена към средата на VIII в. пр. н. е., била висшето правителствено учреждение в Спарта.
[2] За повече информация виж Институциите на ПарЕкон (Майкъл Албърт)

[3] Виж „Експериментът Орегон” на Кристофър Алекзандер

[4] Пак там
[5] Виж „Възобновявайки революцията”, включен в сборника „Корнелиус Касториадис: Проектът за автономия” (Анарес, 2014)

[6] Северноамериканско споразумение за свободна търговия 


Източник на статията "Модел на прякодемократично общество" с автор Явор Тарински: https://www.lifeaftercapitalism.info/politicalvisions/36-direct-democracy/341-model-na-prqkodemokratichno-obshtestvo .



====================================================


Х.Х.

Още бележки:

*Рохава - визира се "Рожава". Демократична федерация в Североизточна Сирия, териториална автономия с преобладаващо кюрдско население. Там положението е зле заради гражданската война в близкоизточната държава и най-вече заради нанесените от турската армия щети по инфраструктурата на автономията. Преди 5-6 години, около 50% от жителите на Рожава (т.е. около милион души) са се видели принудени да заживеят на палатки. Политиката на Ердогаова Турция е ориентирана към прекъсване на доставките на вода и ел.енергия за населението на региона.

**„Workers" Councils and the Economics of a Self-Managed Society” (1972 г.) -  „Работническите съвети и икономиката на едно самоуправляващо се общество” (1972 г.).

Заключителен коментар:

За 146 г. Трета (и уж демократична) българска държава са проведени едва 6 референдума. Средно по 1 референдум на малко повече от 24 години. Това са Референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи (1922), Референдум за преминаване от монархия към република (1946), Референдум за приемане на нова конституция (1971), Референдум за изграждане на нова ядрена електроцентрала (2013), Референдум за дистанционното гласуване (2015) и Референдум за промяна на избирателната система (2016). Мислех си, че са по-малко... Не че и тези са много за една държава с претенции да е демократична, че и евроатлантическа от известно време насам. Пък нали ЕС и САЩ са символи на демократичността в днешния свят. И поне един от референдумите със сигурност е бил сериозно фалшифициран.Толкова ни е пряката демокрация на национално равнище за цели 146 г. след отхвърлянето на турското иго.

Най-отчетливото предателство спрямо демокрацията в последните години е отказът да се свика референдум на който да бъде решено дали приемането на еврото в България да бъде отложено с 20 г. (просто няма законова възможност да се отложи завинаги). И въпреки, че бяха събрани изискуемия минимум от валидни подписи, въпреки че предложението не нарушава нито един законов критерий, волята на 604 хиляди български граждани беше погазена с евроатлантически ботуши, в което косвено участие взе и президентът Радев. Такова е грозното лице на демокрацията при която шепа самозабравили се продажни негодници решават съдбините на милиони хора, като не само че не се слушват в исканията на хората, но и пречат народът да изрази волята си по напълно легален път. И дори някои от тях, открито проявяват доволство от този факт (като Явор Божанков да речем).

Сред тези 604 000 български граждани е имало и мнозина с евроатлантическа ориентация. Човек може да иска преминаване към еврото, но да смята за правилно, че е редно да има всенародно допитване. Обаче повечето от евроатлантическите избраници не се оказаха на висотата на своите избиратели. Това разбира се не е първият, а за жалост едва ли ще е и последният път, когато дадени политици (били те евроатлантици или не) ни тласкат към важни промени без да се съобразяват с нас.

Сред избирателите на тези бутащи ни към пропастта партии, за съжаление има и такива, които смятат, че правилно е бил провален референдумът, злорадстват от провалянето му и обиждат онези, които са искали и все още искат той да се състои. Сред тях има дори интелектуалци (за един доцент политолог се сещам, но съм убеден, че не е само той). Това си е вид фашизъм, колкото и такива да се представят за каймака на демокрацията в България. 

Има умници, които уважават народа само когато той гласува според техния вкус. Ако част от народа има различни убеждения или иска референдум, който им е неудобен, то тази същата част за тези умници са несъмнено заблудени хора, путинисти, дебили и ако е възможно направо трябва да им се отнемат избирателните права.

Същото е и при голяма част от политиците. Биха подкрепили референдуми само ако им се сторят удобни. Прост бил народът, не трябвало да решава важни въпроси (все едно, че средностатистическият депутат е по-интелигентен от средностатистическият НЕдепутат). А когато дойде време за избори (които са си една мижава форма на регулация), искат гласовете на същия този народ.

Ако политици погазят волята на над 600 000 човека (и може би на още много други, които поради една или друга причина не са се подписали), това е законно или най-малкото с претенции за акт в рамките на законността. Обаче, ако 600 000 души излязат по улиците и погазят решение на политици, това ще се счита за престъпление и срещу погазващите ще бъдат изпратени полицията и армията. Двоен аршин.

Не просто депутатите, но дори самият Конституционен съд, който е символ на върховенството на законите се включи в погазването на порива към прякодемократичен избор. И по този начин съдиите показаха, че държавата България само на хартия се води държава на българските граждани.

https://hranislav/politika/2024/08/14/priakata-demokraciia-ne-e-utopiia-chast-ii.1920044

https://hranislav.blog/politika/2024/08/14/priakata-demokraciia-ne-e-utopiia-chast-i.1920038

https://baricada/2022/11/23/turkey-rojava-2/