2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Бояджик е село в област Ямбол, община Тунджа. В селото се разиграва едно от най-масовите кланета по време на турското робство в българските земи – Бояджишкото от 1876 година.
"Съседното село Куюмджии (Златари) носи името си от това, че между него и Бояджик се намира проходът, през който са преминавали златарите на път за Узунджовския панаир.
И на Узунджовския, и на Сливенския панаир са идвали чуждестранни търговци. Има сведения, че не само през изселването си бояджичанци са ходили във Влашко. В разговори стари хора и досега споменават за брашовски сандъчета, които са били нещо като сувенир от този град. При такива връзки човек неизбежно прави съпоставки със своето положение и положението на своя народ, разпитва, размишлява и изводите едва ли ще го подтикнат към примирение. „Катадневните огорчения... изобщо от мюсюлманското население бяха достатъчни да разпалят умовете на младите с що-годе естествен дух или на ония, които са били в страни, където се зачита законът и човечността.” Това са думи от рапорта на Скайлер – човек с юридическо образование, с докторат по философските науки и с разнородни литературни изяви.
... Трябва да е било малко след Кримската война.
Поп Желязко се пазарял на Узунджовския панаир за някаква стока с двамина търговци: грък и австриец, виенчанин. По време на пазарлъка минал бояджишкият чаушин. Поп Желязко го поздравил почтително. Виенчанинът се учудил как така той, богат човек и свещеник при това, се кланя на някакъв чаушин. Гръкът рекъл, че и най – личният българин прави теманета пред най – долния турчин. Виенчанинът пък добавил, че е чувал за покорството на иначе трудолюбивите и способни българи, които не усещали нужда от свобода.
- Лесно е да показваш сербезлък, като не ти виси ятаган на главата – казал поп Желязко и им обърнал гръб...
Нито той, нито родът му имали причини да се срамуват заради покорство, но даже и да не била точно такава, каквато е стигнала до нас, случката показва унизителното положение, в което се усещали заможните и прогледнали българи при среща с равни на тях от свободните християнски държави. Тогава те най – издълбоко проумявали колко безправието, робската зависимост и политическите ограничения им пречат да разгърнат способностите си, да изявят себе си, да се реализират, казано на съвременен език. И сигурно това им тежало повече от заплахите на обирджиите, защото е засягало честолюбието им, накърнявало е честта и достойнството им. Те виждали освен това колко назад е останало отечеството им в науката, техниката, изкуствата и социалните придобивки поради робството.
...
Нека сега разглеждаме някои следи от далечното минало, които са подклаждали свободолюбие и непокорство у бояджичанци.
На два-три километра югозападно от селото, върху най – високата част на тукашните Свети Илийски възвишения, има две крепости, разположени една до друга, и според специалисти съставляващи общ комплекс. Наричат ги калето или градището. Построени са от римляни и византийци. Макар и неголяма, височината заема командно положение – наоколо е все равнина. Иначе казано, крепостите са имали важно стратегическо значение. Сигурно владетелите им много са разчитали на тях – до четири метра са дебели стените.
От всичко друго, свързано с калето, за повествованието ни представляват интерес само преданията. Както и при огромната част от останалите наши крепости, те са свързани с нашествието на турците. Чрез преданията нашите твърдини са продължавали да воюват срещу поробителите. Селищата, разположени близо до крепости, са между най-будните и непокорните, давали са най – много хайдути и бунтовници.
В годините на робството се е говорело, че калето над Бояджик е градено от български царе. И сега стари бояджичанци говорят същото. В горното градище, това на самия връх, имало болярски палати, а в долното, това в местността „Черковището” – голям манастир. Навсякъде по стените стърчели бойни кули.
Турците дълго връхлитали срещу калето, цели купища лешове лежали пред стените му и все не можели да го превземат. Нямало и да го превземат, ако една бабичка не извършила издайничество. (Няма предание за покоряване на българска твърдина, в което отсъствува издайникът, предателят, чиято тъмна сянка неизменно следва и хайдутина, и бунтовника, и революционера, и всяка светла фигура в нашия национален живот.)
Бабичката известила на турците къде се намира тайният вход на крепостта, от който защитниците нападали нашествениците в тил. И пак купища лешове струвало завладяването на калето.
Преди да паднат крепостите, защитниците укрили тонове злато и скъпоценности в дълбоки подземия. Там си останалия тия богатства, защото никой не издал тайния вход към тях. (Неведнъж тази легенда е събуждала апетити у иманяри.)
Можем да си представим какво въздействие са оказвали преданията за калето на бояджичанци в годините на робството. Слушали ги те още от малки, взирали се към поляните и храсталаците на „Черковището”, към тръните и скалите на горното градище, навсякъде, където се случвало да намират стрели, върхове на копия, глави на боздугани, даже изображения на конници.
Гледали ги и мерили покритите с лишеи и треволяк останки от стените: една, две, три, четири, пет крачки... Силно е било българското царство, щом такива крепости е градило. После се запътвали към самия връх, където имало дупка колкото да ти хлътне кракът. Като пуснели камък в тази дупка, чувало се дрънчене. Можел ли е някой да ги разубеди, че и преданието за героичната защита, и преданието за пълните със съкровища подземия не са истина? Деца, които растат, заслушани в такива предания, не израстват покорни
Впрочем оказало се истина преданието, че е имало манастир в местността „Черковището”, където открай време на другия ден след Гергьовден се е събирал сбор и където във времена, за които не се знае кога са били, бояджичанци изплели черква от пръти и ходили там да се молят тайно. Когато малко след Освобождението е строена сградата на манастира „Свети Георги”, сега изоставена и разрушена, биват открити останки от основи на стар манастир – кръст, кандило и други църковни потреби.”
"Бояджишкият бунт" (стр. 39-43), изд. "Георги Бакалов", 1977 г. Автор: Александър Миланов.
Кристалина Георгиева: Либия е пред хуман...
"Ройтерс": Контролът на Кадафи...