"През последната четвърт на XIX и на XX в. бързо нараства числеността на работническата класа. В САЩ през 1910 г. тя е четири пъти по – голяма, отколкото през 80-те години на XIX в., в Германия – два пъти. Дори в страни, закъснели в своето икономическо развитие, като Русия и Япония, се формира значителен слой от вече потомствен пролетариат.  В Русия през 1914 г. броят на промишлените работници достига 10 млн., а в Япония – 1 млн. души. В страните на Латинска Америка, Азия и Африка, където селяните представляват огромна част от населението, развитието на местните преработващи предприятия и особено на добивната промишленост също води до зараждане и оформяне на работническата класа.

  През последните десетилетия на XIX в. продължителността на работния ден в развитите страни е между 9,5 и 12 часа. Тенденцията е обаче към по – нататъшно съкращаване на работната седмица под натиска на работническото движение. В навечерието на Първата световна война в челните страни се възприема деветчасовият работен ден с тричасово намаление в съобота. В САЩ се приема осемчасов работен ден, но той се отнася само до 8% от американските работници, а обикновено работната седмица през 1915 г. е 53,5 часа. В Русия работният ден варира около 12-14 часа, а в Япония достига 15-18 часа. Широко се прилага трудът на жените и децата. Техният работен ден се отличава от работния ден на възрастните, но се заплаща 10 пъти по – евтино. В Русия и Япония широко се практикува налагането на големи глоби, което още повече намалява работническите надници. Въвеждат се дори физически наказания за работниците.

  Най – тежки са трудовите условия за работниците в колониалните и полуколониалните държави на Азия и Африка. Работният ден в мините за злато, диаманти, мед, олово и др. продължава 14-16 часа при тежък изнурителен труд. Работниците напълно зависят от своите работодатели. Липсва всякакво работническо законодателство.

  Високите темпове на икономически растеж и ускореният технически прогрес водят до значително нарастване на брутния национален продукт в развитите държави. Това дава възможност за подобряване на жизненото равнище на населението в тези страни.

...

  В Русия в края на XIX в. заплатите на работниците са 5 пъти по – ниски, отколкото в САЩ, и 4 пъти по – ниски в сравнение с Англия. В Италия работната заплата е значително по – ниска в сравнение с напредналите държави, въпреки че работният ден е по – дълъг. Добро материално положение на населението поддържат скандинавските страни поради високите темпове на годишен прираст на промишлената продукция и активната външна политика.

...

  През периода 1871 – 1914 г. още повече нараства голямата разлика в жизненото равнище на богатите развити държави и на изостаналите народи от Азия, Африка и Латинска Америка. Липсата на индустриализация и слабото промишлено развитие на тези държави и особено тяхната икономическа зависимост от развитите страни водят до нисък брутен обществен продукт...Работните заплати са нищожни. Селяните масово се разоряват, а земите им са превръщани в плантации за отглеждане на каучук, памук, какао, кафе и други експортни култури, от които колонизаторите получават високи печалби. Гладът и епидемиите ежегодно вземат милиони жертви.

  През 80-те и 90-те години на XIX в. са направени важни стъпки в социалното законодателство на европейските държави. През 1890 г. в Белгия е създадена първата застрахователна каса за пострадали от злополука, а през 1903 г. е приет Закон за задължително обезщетение на пострадали от държавата. Във Франция от 1898 г. е въведена застраховка срещу злополука в търговския флот, а от 1910 г. работниците и служителите получават скромни засраховки при инвалидност, старост и смърт. В Белгия през 1911 г. е приет Закон за задължителна застраховка за старост, но само за миньорите.

  Германия става родина на социалното осигуряване, а след като през 1883 и 1884 г. са приети закони за застраховане на работниците при злополука и болест, а през 1889 г. – за осигуряване при старост. В годините преди Първата световна война в Англия също са приети закони за държавни пенсии (право на пенсии имат само лицата над 70 години), за държавно застраховане при болест, инвалидност и безработица, за създаване на борса на труда. През 1908 – 1911 г. и в други европейски страни са приети аналогични закони. До 80-те години на XIX в. в Русия няма трудово законодателство. Едва през 90-те години са приети закони за забраната на нощния труд на децата под 12-годишна възраст, за създаване на работническа инспекция, за ограничаване разбера на глобите, а през 1897 г. и за ограничаване на продължителността на работния ден до 11,5 часа. В балканските страни едва през първото десетилетие на XX в. се приемат закони за ограничаване на работния ден в държавните предприятия и за даване право на отпуск по болест и обезщетения при злополука.

  В САЩ след 1888 г. в отделните щати са приети много закони за продължителността на работния ден, за въвеждане на колективни трудови договори, за задължителен арбитраж при трудови конфликт и др. Системата за социални осигуровки в САЩ обаче е приета доста по – късно.

 В Латинска Америка до Първата световна война трудово законодателство почти не съществува. Трудно може да се говори също за трудово законодателство и социални осигуровки през този период в колониалните и полуколониалните страни на Азия и Африка.

  Голямо влияние върху социалното законодателство оказват разширяващото се синдикално движение във всички страни и създадените политически партии на работническата класа."

  Източник: „История на националното и световното стопанство” (стр. 175-177), Университетко издателство „Стопанство”, София, 2005 г.

  Авторски колектив: доц. д-р Димитър Саздов Георгиев, проф. д.ист. н. Андрей Лазарев Пантев, доц. д-р Вера Стефанова Кацаркова, доц. д-р. ист.н. Иван Илиев Стоянов, доц. д-р Людмил Йорданов Спасов, доц. д-р Илка Любенова Петкова, доц. д-р Неделчо Петров Неделчев и др.