Битката между Слънцето и Полумесеца (717 г. - 718 г.).

Поетичен разказ на Георги Върбанов за времето на хан Тервел.

В годините славни на Тервела канасубиги,  над града на царете на новия Рим чиято земя завоювали бяхме с доблест и меч, яви се заплаха невиждана. От далечния юг от горещото слънце изгарян, идеха черните войни на бога на мрака, които на своето знаме полумесеца блед извезали бяха. Огънят гибелен на сърцата им черни пред очите им огнени диво гореше. Повелята страшна, която ги водеше в свещения грях бе царствата слънчеви  в мрак да потънат и само луната да грее над тях. Безкомпромисни, яростни, жестоки и бесни на своите леки жребци и с дивите песни раздиращи ясно свода небесен, затягаха яко обръча тесен на царския град и всяваха страх у ромеите клети, довчера които бяха свикнали врагове и приятели да купуват срещу златни монети.Но кривите саби в ръцете им черни не чувстват умора, ни глупава алчност за сребро и за злато.Не просто земя за народите свои търсеха тука и мирна утеха за своите семейства. Душите ни искаха в плен да превземат, ако ли не пък телата ни в роби да сторят.

Цяла година обсадата яка, държеше в клещи ромейската столнина по море и по суша. Враговете вековни, сякаш на своите плещи небето понесли се хванали бяха гуша за гуша. Стотици, хиляди от арабските войни, атакуваха смело стените високи с надеждата близка кръстът от храма на святата мъдрост да сринат в прахта и мюезини да пеят над кубетата златни.

Как щеше свърши тази дълга обсада – с триумфа на вярата или на жертвена клада? Канасубиги, кесарят Тервел, който вече бе свалял и слагал императори слънцелики на златния трон на Константина Велики, никак не бе доволен да гледа арабската напаст. Мъдрият воин от народната мъдрост мъдрост почерпил, знаеше щото щом мечката днес у комшии играе, утре я чакай у твоите дворове. Затуй той изчака ромеите хитри с врага да се справят, но ясно се виждаше, че силите техни не стигат за дело такова и по-скоро очакват те помощ от Бога. Тогава като истински ангел с меча си огнен пред портите златни Тервел пристигна, начело на своите конни отреди. В редиците стройни и страшни изглеждахме ние в очите на арабските воини. Вече две поколения те загуба нямат на полето на славата и стотици победи над стотици народи празнували бяха. Но студената зима отнела им беше надменния пламък в очите надменни и знаеха вече, че тук нежелани са в първа Европа и за решителна битка клепалото хлопа! Макар и безбройни жестоките орди от леки ездачи, застанаха плахо срещу стената желязна на нашата конница. До тоз ден съдбовен невиждали бяха безмълвна решителност в железни доспехи. В тоз ден страшен, заложени бяха и Европа и Азия, и тяхното бъдеще за векове и епохи. Воят зловещ към бога им лунен, просеше сила да влее в сърцата пламтящи и адския огън над нас да излее. А нашата песен, в небето политна с вятъра морски и гордо развяват се над високите копия опашките конски.

Не бързахме ние в битка да влезем, но връщане няма и тръгнали вече летим като лъвове в жестоката сеч. И в ада ги пращахме от пустинята адски дошли враговете ни тъй отдалеч. Кривите саби безславно строшиха се в нашите мечове. И както бягат пустинни чакали пред лъвове страшни, жребците арабски в полетата прашни от конете небесни битката губят.

За много народи нашите лъкове спасение бяха, а канасубиги Тервела на Европа спасител зовяха и можеха всички в мир да се трудят. Славата страшни на нашите мечове бе толкоз велика и толкова песни за страшните българи бардове пяха, че след битката страшна знамена с полумесец да минат оттук с векове не посмяха!