ЧАСТ I

ГЛАВА 4

Коя книга да вземе Аарон?

Когато мислеше за книгите си, Аарон не виждаше ръкописа, страниците, буквите. И сега, като мислеше за избора си, едновременно вглъбен в сияйното чувство, донесено от градината, той виждаше в полутъмнината из обкованите сандъци като из саркофази да се издигат мълчаливите, мъгляви сенки на мъртвите певци и мъдреци.



 
Ето го Омир, привдигнал побелялата си едра глава, обърнал слепи очи към небето, бялата му дреха пада на земята, а ръцете му се издигат нагоре, сякаш призовава боговете.
Ето Марк Аврелий, склонил печално чело, замислено усмихнат, сложил ръка на сърцето си, където в гънките на бялата дреха стои свитъкът на „Размишленията”.
Ето го Анакреон – вдигнал чаша вино, отворил ликуваща уста, с бяла дреха и лавров венец на главата.

Или библията? Мойсей гневно протяга ръка, очите му горят, брадата пада като водопад на гърдите, двата рога светят на грамадното му чело – пророк на един ревнив бог. Или Давид с арфата, с брадатото и все пак детско лице, запял псалми? И той, и Мойсей в бели дрехи. (Всички певци от древността Аарон си представяше облечени в бели, широки дрехи като тая, която носеше сам той.)

Аарон отиде до масата, седна на стола си и като вдигна глава към потона, затвори очи и се замисли. Неговите любими приятели щяха да го оставят сам. И те, докато бяха бродили по света в плът и кръв, са носили може би в сърцата си такова сияние, но не са го завещали на потомците си, защото то не може да се изрази с думи. Може само да го напомниш, та ако събеседникът ти е преживял нещо като тебе, да те разбере, а и да върне в себе си преживяното чувство. Но ако не е преживял, напомнянето ще остане пуст звук, стрела, хвърлена на вятъра, ключ на неизвестна врата.

Защото, ако пишеш „Видях светлина” и четецът ти не е видял никога слънце, може ли да те разбере? Кой знае колко такива напомняния са пръснати по книгите, кой знае колко самотни викове зовата хората да си спомнят нещо, а те остават глухи за тях.

И полека-лека, унесен в тия мисли, Аарон усети, че сиянието избледнява, че огънят гасне и сива пепел посипва жаравата. Край него стояха печалните сенки на мъртвите певци, видяли и те такива сияния, а сега сами мъгла и сияние, което виждат само полуслепите Ааронови очи. И колкото да се мъчеше Аарон да задържи чувството, донесено от градината, толкова повече то се разсейваше, а на негово място идваше старата печал, защото човешкото сърце не може да остане празно.
Може ли човек да задържи нещо?

Аарон оброни глава на масата, под челото му изшумя пергамент.
Ето той пише: „История на българите от времето на покръстването им”.
Ден и нощ мисли за отдавна мъртви хора, и те гонили цял живот измамливи светлини, а сега мъртви. Къде е Борис? Къде е великият Симеон? Къде е снегът, който преди месец-два покриваше сега цъфналата градина? (стр. 65-66)

ГЛАВА 5

"Когато беше сам, легнал някъде в гората или в леглото си, учудваше се с каква лекота идват мислите му и как сладкодумно говори той на Марииния образ, а щом я видеше, не можеше дума да отрони и чак след това се сещаше за изтървания случай да и каже за обичта си.

Безсъницата го поизмори, той отслабна, та по лицето му се появи благородство и изтънченост, които по преди нямаше, и в душата му имаше сега повече великодушие и любов към хората. Той заобича майката, брата и сестрата на Мария повече от родната си майка и сестри и мечтаеше какво добро да им стори и как те ще му благодарят и ще го хвалят." (стр.71)



"Когато стигнаха горе, Кракра седна под дъба, а старейшината се изкачи на трема и оттам долетя властният му глас. Веднага се разтичаха хора, къщата се оживи.

Старейшината се върна и седна до госта си. Кракра се отърси от мислите си, огледа се с крива усмивка наоколо и рече:

- Как шетат...Тичат, та чак петите им се белеят, като на сърна опашката, кога води сърне подире си. А моите – пред тебе тичат, зад гърба ти се влачат. Горд трябва да си ти, горд, че тъй те слушат людете ти.

Старейшината го погледна право в очите и издума:

- Ти горд ли си, като речеш на ръката си – вдигни се! – и тя се вдигне, като речеш на краката си – тичайте! – и те тичат, като речеш на очите си – гледайте! – и те гледат?
Мои ръце, крака и очи са хората от рода ми, те са в мене и аз в тях, една плът и една кръв. Защо да се гордея? Твоите хора не те чуват, защото си господар, защото се страхуват от тебе, а не ти се повиняват* от любов и послушание." (стр.75)
...
"Кракра се гордееше с рода си. ... Кракра обичаше да си спомня за умрелите си прадеди и да си представя как родословието му се губи в мрака на вековете. Не е все едно дали си грозде от млада лоза, или си грозд от стара лозница, дебела като шия на жребец – закрила с жилави клони цял двор, напълнила със зърно не един лин, наляла с вино не една делва. Когато дяконът четеше на болярина стария завет, Кракра се упиваше от тоя ред имена на мъртви хора, родили и умрели, от тоя ред зачатия, рождения и смърт и съжаляваше, че е нямало кой да запише неговото родословие, та да го знае не от триста, а от хиляда години. (стр. 76)
_______________________________________________

Бележка:
*повиняват - подчиняват


Откъси от "Сказание за времето на Самуила", изд. "Български писател", София, 1984 г. Автор: Антон Дончев.