2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 1259 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 07.11.2023 20:31
В настоящата публикация съм събрал откъси от великолепния исторически роман „Щитове каменни” (1958 г.) на Димитър Талев. Книгата е разкошен и величествен паметник на героичната и драматична епоха на великия ни цар Самуил и неговата почти половинвековна славна и епична борба за запазването на българската държавност. Светлото и родолюбиво четиво е част от трилогията „Самуил, цар български“. След излизането на тритомието в периода 1958 – 1960 година, тя става една от най-популярните книги в съвременната българска белетристика и част от най-мащабните творби върху живота на цар Самуил.
I глава
И слънцето да беше се сгромолясало от висините си,аз все пак не бих помислил,че стрелите на българите ще бъдат по-силни от копията на ромеите.Бъдете проклети, гори и страшни планини,проклети да сте, мрачни скали!
Йоан Геометър
***
Благословени бъдете, планини български — щитове каменни на земята ни!…
Неизвестен черноризец
***
Самуил попита:
— С какво ще ни нагостиш, дедъц Дамяне…
Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“
— Имам само брашно — отговори воденичарят.
— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.
Обади се пак скитникът:
— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.
------------------------------------------------------------------
II глава
От всички смели, дръзки кроежи, от всички притезания и ламтежи за власт, за могъщество и слава оставаше само скръб, мъчително чувство за безсилие и страх пред смъртта.
***
Самуил се изправи срещу него:
— Да. Каза се всичко. Ще съберем тук всичките си сили. Войводи, боляри, които милеят с чисто сърце, и народа също, целия народ.
***
Младият воин потрепера. Той каза високо и забързано:
— Но той е мъртъв, как ще го измолиш?
Отец Емилиян едва засили шепота си:
— Молитвата е най-голямата човешка сила…
— Но той не се моли, ти се молиш за него.
— Тя е още по-голяма сила, когато е за другия. Ще стоя тук на колене до пълно изтощение и думите ми ще стигнат до бога…
Шепотът на инока пак заглъхна и премина в безкрайната му молитва.
------------------------------------------------------------------
III глава
В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила — докато е живо, докато се надява, докато вярва.
------------------------------------------------------------------
V глава
— Добре. Ще ти давам книги с името си за всяка пара, също и за рибата. Ще знаеш и къде отиват парите ти, но няма да ти позволя да се пъхаш навсякъде. За мене, болярино, сребърниците не са всичко, сребърниците не са най-важното нещо.
Боляринът го погледна изкосо:
— Аз пък, войводо, нямам голяма вяра в човек, който не знае цената на сребърниците.
Като се уплаши да не би разговорът да вземе лош обрат, Самуил Мокри удари с ръка дръжката на меча си и отвърна:
— Знам аз цената на сребърниците, но тяхната истинска цена. Затова съм дошъл да искам от тебе злато и сребро. Но тяхната сила не е по-голяма от силата на меча. Или от силата на човека, щом реши човек да извърши нещо.
------------------------------------------------------------------
VI глава
Дедъц Дамян примъкна едно триножно столче, но Самуил не бързаше да сяда, а както се отнесе старецът Симеон към него недостатъчно почтително, така и той направо го попита:
— Кой си ти, старче? Името ти не ми казва всичко.
Старецът също не бързаше с отговора си; мълчаха и другите във воденицата, като че ли заслушани в шума на водата. Някои по-любопитни отвън подаваха глави през отворената врата, но и бързо се отдръпваха, от страх пред властела, а някои по-смели пък и се застояваха там да слушат. Старецът Симеон пак заговори, както седеше неподвижен, само бялата му брада помръдваше при говора му:
— Кой съм… Ние не сме нищо, болярино, ни ти, ни аз, ни кой да е друг. Всичките сме направени от кал и само духът е вечен и чист. Не чакай да ти стана на нозе. Защото ние не ви зачитаме, както вие сами се зачитате и както ви зачитат вашите слуги.
— Аз не чакам да ме посрещнеш на нозе ти, стар човек. И аз не ценя човека само според сана или по рождението му, а най-напред според истинската му стойност. То се знае, и санът трябва да се зачита, когато се носи достойно. Но аз те питам, за да знам с кого говоря.
------------------------------------------------------------------
XI глава
Но кой ще спре човешката мисъл? Няма за нея ни стена, ни каквато и да е преграда, нито власт някаква има над нея. През всичките тия няколко десетки дни и нощи Самуил Мокри беше в мисълта си вън от тия влажни каменни стени, далеч от тая тъмнина. И му беше по-лесно да понася мъките на тялото — глада, влагата, въшките, безсънието… Мисълта му носеше надежда, вълнения и често забравяше той де се намира. Изпаднал бе в неволя, но вярваше, че ще дойде спасение.
------------------------------------------------------------------
XIII глава
— Как ще направя по-хубав нашия живот, когато целият живот е тежък и мъчен. Да обърна гръб на всичко и да мисля само за себе си и за своя живот — аз това не мога да направя. И не искам. Трябва да променя сърцето си и мислите си, за да променя и живота си.
***
Богомилът разтърси рамена, като да се погнуси от нещо:
— Твоят закон е добър само за тебе и е зло за всички, които са под тебе. Такъв е всеки човешки закон.
— Добрият закон е добър за всички и е еднакъв за всички. Но ние с тебе влязохме в словоборство. Вие всички сте силни в словоборството.
Като каза тия думи, Самуил Мокри се отстрани една стъпка и понечи да се отправи към воденицата, но чу мътния и приятен глас на другия от богомилите:
— Словото е най-голямата човешка сила, войводо.
Извърна лице към него Самуил, погледна също и другия:
— Да. Но словото е още по-силно, когато го подкрепиш с меч.
***
— Войводата призна… затова е дошъл при нас, дошъл е нас да търси. Аз знам към какво се стреми той. Виждам ясно в самата му душа. Такова време е дошло сега… време на проклетия меч. Ние го проклинаме, но по-добре е да вземете меч в ръката си… отколкото да подложите врат под господарски меч.
------------------------------------------------------------------
XV глава
— Тук до мене ще изпишеш жена ми.
— Ще я изпиша, господарю — отговори кротко живописецът и попита на свой ред: — А къде ще я видя? Не съм я виждал никъде, за да я изпиша тук на стената.
— А ти бога и ангелите виждал ли си ги?
Кривна едрата си рошава глава живописецът и се бавеше да отговори, като да не искаше да отговори на господаря, който, знаеше го той, на всичко се присмиваше и с всичко се гавреше. Ала не можеше да не отговори и най-сетне рече, загледан някъде пред себе си:
— Да, виждал съм ги…
— Ха-хааа… — И прихна да се смее Арон. — Ти ме лъжеш, дяволе!
— Виждал съм ги — повтори упорито живописецът. — Иначе как ще мога да ги изпиша… и тук в тая църква, и по много други църкви, и бога — прекръсти се той с наведени очи, — и ангелите му, и дева Мария, и всички светци, спасители наши и молители…
Арон Мокри го гледаше, като да разправяше живописецът някаква смешна история и господарят чакаше края й нетърпеливо. Най-сетне той викна:
— Но как ги виждаш, проклетнико, къде ги виждаш! Та и дева Мария, а?
Пак тъй, като да говореше сам на себе си, живописецът каза с още по-голяма твърдост:
— Виждам ги в себе си. Виждам ги в душата си.
***
Самуил го слушаше внимателно. Мисълта на по-стария брат беше винаги дълбока и правдива, думите му бяха силни. Давид продължи, като да беше сам в стаята си:
— Ти искаш да раздвижиш, да съживиш народа, да го дигнеш… Това е добре. Народът е като земята и е източник на всяко нещо, на всяка сила. Но в него има и тъмнина много, и ярост голяма; гледай да не развържеш яростта му. В него има всичко — ето кое е най-вярната дума за него. Всичко: и добро, и зло. Той е като дете, защото никога не остарява, но е и премъдър, защото животът му продължава много векове. Но може да бъде и убиец, и грабител.
— Ти разясняваш и мои мисли — рече Самуил.
Давид продължи, като да не бе го чул:
— В него има всичко, нели е съставен от хиляди и хиляди различни люде, от всякакви люде. Но людете и си приличат. Людете се подчиняват на силата, на правдата, на страха. Ти трябва да бъдеш силен, справедлив и страшен, за да ти се подчиняват и да те следват, за да ти дадат своята сила. Ти трябва да знаеш накъде ги водиш, за да не се колебаеш на всеки кръстопът, и така те, в колебанията ти, ще познаят твоята слабост. А ти знаеш ли накъде ги водиш? — обърна изеднаж Давид към него сините си очи, отворени широко, втренчени, пълни и те със същия този въпрос.
Самуил посрещна погледа му със също такъв напрегнат, широко отворен поглед. Той виждаше, че трябва да отговори за най-важното, ала изрече само отделни думи:
— Царството ни да бъде силно и… страшно. Закон и правда… Народът гине в нищета, в тежък труд, а боляринът и владиката… пиянство и всички бесове са в него, гнилост… Но ти знаеш, брате!
------------------------------------------------------------------
XVI глава
— Ти знаеш, отец, че ще се явиш от името на България пред един от най-могъщите господари.
Монахът дигна поглед и сякаш прочете всичките му мисли.
— Знам, войводо. И не е нужно човек да блести външно, когато трябва да покаже вътрешния си блясък, защото външният блясък е лъжлив. Но ще ми дадете да облека бяла ленена риза и ново расо, за да застана достойно пред чуждия господар. И ще го гледам, войводо, право в очите, когато е нужно.
------------------------------------------------------------------
XVII глава
А черноризецът не можеше да откъсне поглед от недовършената църква и продължаваше:
— … Такава е истинската, живата вяра: да направиш нещо с нея, дело да сътвориш някакво според нея и тя да бъде в него. Учиха ме някога да бягам от людете, да ходя окъсан, да гладувам и да се моля. Така и правех, но сам проумях каква е истинската вяра. Тя е да живееш с нея на земята, между людете.
…
— Тук е нашият живот, затова сме и създадени. Като отидем горе, ние сме само дух безплътен. Ние там се връщаме при своя създател и нищо не се иска от нас, и нищо не можем да дадем. Нищо не е нужно там, а тук е всичко. Тук ще покажеш вярата си, тук ще вземеш и ще дадеш… Това разбрах аз… Трябва да живееш с людете, не да бягаш от тях и да търсиш бога и наградата му, преди да те е повикал. А той е навсякъде, навсякъде ще го намериш. Той те е изпратил тук, а ти къде искаш да бягаш против волята му?… Не можеш да го надхитриш да получиш наградата му, без да вършиш нещо, само с празни молитви и отречение.
***
Такава беше обичта на Биляна — топла, чиста и дълбока. Като водите на езерото — дълбоки, но се вижда на дъното всяка песъчинка, всяко камъче. В нейната обич нямаше ни следа от хитрина, от любовно лукавство, а беше проста и ясна тая обич, каквато беше и цялата и душа, каквито бяха и всичките й мисли. Така му даваше тя и своето младо, силно тяло — всецяло и без хитрина. Самуил не можеше да се насити на свежестта и младостта й, на тая чистота в нея.
…
С Биляна се разтвори, изясни се и собствената му душа. С нея той наистина позна любовната радост, позна неизчерпаемата наслада от пълното и взаимно отдаване на две млади тела. Той не пропущаше ни един сгоден час дори и през студените зимни нощи, за да дойде на острова и оставаше с Биляна до последния миг — такава неутолима и постоянна беше жаждата му за нея. И не бяха, не бяха само безпаметните мигове на любовните им срещи — той изпитваше едно непознато, постоянно сега доволство от самата дружба с Биляна. Радваше се на откритата й хубост, на гласа й, на простите й думи, на грижите й за храната му, на всеки неин поглед, на всяко нейно движение; такива бяха погледите й, думите й, движенията й — ясни, непринудени, хубави.
Линк за четене на книгата онлайн: https://chitanka.info/text/4834-shtitove-kamenni .
Тагове:
20.07.2020 15:21